Силата на шестимата

Шест вдига крак от педала на газта и се престроява в дясното платно на магистралата.

— Може да ни се размине — казва тя.

Клатя глава:

— Съмнявам се.

— Чакайте, защо спираме? — пита Сам. — Не спирай! Дай газ!

— Нека първо да видим какво ще стане. Никога няма да успеем да му избягаме на това ченге, ако тръгнем да се преследваме на високи скорости. Той ще се обади за подкрепление и ще докарат хеликоптер. Никога няма да се измъкнем.

Бърни Косар започва да ръмжи. Казвам му да се успокои и той спира, но продължава да наблюдава внимателно през прозореца. В пикапа се удря чакъл, когато намаляваме скоростта по банкета. В левите платна профучават коли. Полицейската кола спира на три метра от задната ни броня и светлините на фаровете й изпълват вътрешността на пикапа. Полицаят изключва фаровете, обаче насочва прожектора на колата си през задното ни стъкло. Сирената спира да вие, но светлините от буркана продължават да проблясват.

— Какво мислиш? — питам, като следя ситуацията от страничното огледало.

Светлините на прожектора ни заслепяват, но покрай нас минава кола и виждам, че в лявата си ръка полицаят държи радиостанция, сигурно проверява номера на колата или вика подкрепление.

— Най-добре е да избягаме пеша — казва Шест. — Ако се стигне дотам.

— Изключете двигателя и свалете ключовете от стартера — изкрещява полицаят в мегафон.

Шест гаси колата. Поглежда ме и изважда ключовете.

— Ако съобщи за нас по радиото, трябва да знаеш, че те ще чуят — казвам.

Тя кима, без да каже нищо. Зад нас вратата на полицая проскърцва. Ботушите му тропат по асфалта, той неумолимо се приближава.

— Смятате ли, че ще ни разпознае? — пита Сам.

— Шшшт… — прошепва Шест.

Когато отново поглеждам в страничното огледало, си давам сметка, че полицаят не се е насочил към шофьорското място, а е свил вдясно и идва към мен. Почуква с хромираното си фенерче върху прозореца. Колебая се за кратко, после смъквам стъклото. Той насочва светлината в лицето ми и аз присвивам очи. После обръща лъча към Сам, след това към Шест. Смръщва вежди, като ни изучава внимателно и се мъчи да се сети защо му изглеждаме толкова познати.

— Какъв е проблемът, господин полицай? — питам.

— Тукашни ли сте, деца?

— Не, сър.

— Ще ми кажеш ли защо карате през Тенеси в шеви ес-10 с номера от Северна Каролина, които принадлежат на форд рейнджър? — поглежда ме той кръвнишки, чакайки отговор.

Лицето ми пламва, докато се чудя какво да отвърна. Нищо не ми идва наум. Полицаят се навежда и отново насочва светлината към Шест. После към Сам.

— Кой иска да се пробва? — пита той.

Посреща го мълчание, което го кара да се захили.

— Разбира се, че няма желаещи — казва той. — Три деца от Северна Каролина, които карат през Тенеси в откраднат пикап в събота вечер. На пазар за дрога, а?

Обръщам се и втренчвам поглед в лицето му, което е зачервено и гладко избръснато.

— Какво възнамерявате да направите? — питам.

— Какво възнамерявам аз ли? Ха! Отивате зад решетките!

Клатя глава:

— Не говорех на вас.

Той се навежда напред, подпрял лакът на вратата.

— И така, къде е дрогата? — пита и оглежда с фенерчето вътрешността на пикапа.

Спира, щом светлината стига до сандъка в краката ми, и устните му се разтягат в самодоволна усмивка.

— А, както и да е, май сам я открих.

Понечва да отвори вратата. Със светкавично движение я отварям с рамо и блъскам полицая назад. Той изохква и посяга към оръжието си още преди да е паднал на земята. Чрез телекинезата му го отнемам и то пристига при мен, докато излизам от колата. Отварям пълнителя, изпразвам патроните в шепата си и го пъхам обратно.

— Какво, по… — полицаят е напълно втрещен.

— Не се занимаваме с дрога — отговарям му.

Сам и Шест вече са излезли от пикапа и застават до мен.

— Сложи ги в джоба си — казвам на Сам и му подавам патроните. После му подавам и пистолета.

— Какво искаш да направя с това? — пита Сам.

— Не знам, сложи го в раницата си до оръжието на баща ти.

В далечината от около три километра до мен достига воят на втора сирена. Полицаят ме гледа втренчено, очите му се облещват, когато ни разпознава.

— Да ме вземат дяволите, вие сте хлапетата от новините, нали така? Вие сте онези терористи! — казва той и се изплюва върху земята.

— Я трай! — казва Сам. — Не сме терористи.

Обръщам се и грабвам Бърни Косар, който все още е в кабината заради счупения си крак. Пускам го внимателно на земята, когато мъчителен писък разцепва нощта. Извръщам се рязко и виждам Сам да се гърчи. Веднага се сещам какво е станало. Полицаят го е ударил с електрошоков пистолет. От три метра разстояние изтръгвам оръжието от ръцете на полицая. Сам се сгромолясва на земята и се тресе, сякаш е получил епилептичен припадък.

— Какво ти става, по дяволите? — крещя на полицая. — Опитваме се да те спасим, не виждаш ли?

Върху лицето му се изписва объркване. Натискам копчето на електрошоковия пистолет, докато той се рее във въздуха. Сини струи изплющяват през горния му край. Ченгето се мята встрани. С телекинеза го влача по чакъла и го изхвърлям встрани от пътя. Той рита и напразно се опитва да се измъкне.