Силата на шестимата

В дъното вдясно извира поток. Нямам представа откъде идва водата, нито къде отива. Тя просто блика от една от стените само за да изчезне още по-надълбоко в земните недра, но нивото й никога не се променя и така има леденостудена вода, независимо от часа на деня или сезона. С постоянен източник на прясна вода това е идеалното място за криене. От могадорианците, от сестрите и от момичетата — дори от Аделина. Освен това е идеалното място, където да използвам и развивам моите завети.

Пускам торбичката до поточето, изваждам провизиите и ги нареждам върху перваз в скалата, върху който вече има няколко шоколада, пакетчета мюсли, овесени ядки, зърнени храни, мляко на прах, бурканче фъстъчено масло, консервирани плодове, зеленчуци и супа. Ще стигнат за седмици. Едва когато съм подредила всичко, се изправям и си позволявам да се насладя на пейзажите и лицата, които съм изрисувала върху стените.

Още в мига, в който пъхнаха четка в ръката ми в училище, се влюбих в рисуването. То ми позволява да виждам нещата така, както искам, а не непременно каквито са в действителност. Рисуването е бягство, начин да съхраниш мисли и спомени, начин да създадеш надежди и мечти.

Изплаквам четките, разтърквам втвърдените косми, после разбърквам боята с вода и с утайки от коритото на поточето. Така получавам земни тонове, които си подхождат със сивия цвят на стените на пещерата. Отивам до мястото, където незавършеното лице на Джон Смит ме поздравява с несигурната си усмивка.

Работя доста време върху тъмносините му очи и се старая да се получат както трябва. Притежават особен блясък, който трудно може да бъде възпроизведен, и когато се уморявам от опитите си, започвам нова рисунка — на момичето с гарвановочерните коси от съня ми. За разлика от очите на Джон, с нейните нямам никакъв проблем, като оставям сивата стена да извърши магията си; мисля си, че ако помахам със запалена свещ пред портрета, цветът на очите й леко ще се промени. Сигурна съм, че те стават различни в зависимост от настроението й и светлината около нея. Просто такова е усещането ми. Другите портрети са на Ектор, на Аделина, на неколцина от амбулантните търговци, които срещам всяка седмица. И тъй като пещерата е дълбока и тъмна, вярвам, че рисунките ми са защитени от чужди погледи. Знам, че това крие известен риск, но просто не мога да се спра.

След малко отивам горе, отмествам одеялото и надниквам от пещерата. Виждам единствено бели преспи и долния край на слънцето, който целува хоризонта — това ми говори, че е време да тръгвам. Ще ми се да бях рисувала малко повече. Преди да почистя четките, отивам до стената срещу лицето на Джон и поглеждам големия червен квадрат, който съм нарисувала тук. Преди да го нарисувам, направих нещо глупаво, нещо, което знам, би разкрило, че съм гард. Бях нарисувала списък.

Докосвам квадрата и си мисля за първите три номера, които са под него, прокарвам пръсти върху изсъхналата, пропукана боя, дълбоко натъжена от значението на тези линии. Ако човек може да намери някаква утеха в тяхната смърт, тя е, че сега те могат да почиват в мир и да не живеят повече в страх.

Извръщам очи от квадрата, от скрития и унищожен списък, почиствам четките и прибирам всичко.

— До следващата седмица, приятели — казвам на лицата.

Преди да изляза от пещерата, поглеждам пейзажа, нарисуван върху стената покрай коридора, който свързва вътрешността с входа. Той е най-първата ми рисунка тук, бях някъде около дванайсетгодишна. И макар да съм я доизкусурявала през годините, като цяло си остава същата. Това е изглед от Лориен от прозореца на спалнята ми, който все още си спомням много добре. Хълмисти възвишения и тревисти равнини с високи дървета. Широката лента на синя река, която пресича терена. Малките петна боя тук-там представляват химери, пиещи от хладките й води. А там, отделно, на върха в далечината, издигайки се високо над деветте арки, представляващи деветте старейшини на планетата, е статуята на Питакъс Лор. Тя е толкова дребна, че почти не може да се различи; но понеже изпъква над останалите, не може да се сбърка какво в действителност е — фар на надеждата.

Бързо излизам от пещерата и тръгвам към манастира, държа очите си отворени на четири за нещо необичайно. Когато пътеката свършва, слънцето е точно под хоризонта, което означава, че закъснявам. Бутам тежката дъбова врата и влизам вътре. Чувам камбаната да бие приветствено; пристигнало е ново момиче. Присъединявам се към останалите, които вървят към спалните помещения. Тук си имаме традиция за посрещане на новодошлите — застанали до леглата си с ръце отзад и с лице към новото момиче, ние му се представяме една по една. Когато пристигнах тук, цялата тази работа ми беше неприятна, беше гадно да съм изложена на показ, след като просто ми идеше да се скрия някъде.