Силата на шестимата

— Химери? — пита Сам. — От същия вид като Бърни Косар?

Кимам утвърдително. Той се оживява.

— Навярно именно така Бърни е дошъл тук? Можеш ли да си представиш какво би означавало, ако всички те са дошли тук, като се има предвид какви чудесии направи Бърни по време на битката?!

— Би било страхотно — съгласявам се. — Но съм сигурен, че добрият стар Бърни беше в нашия кораб.

Прокарвам ръка по гърба на Бърни Косар и напипвам сплъстените струпеи, които все още покриват почти цялото му тяло. Сам въздиша, обляга се назад и по лицето му се изписва облекчение, навярно си представя армия от химери, които ни се притичват на помощ в последната минута, за да разгромим могадорианците. Шест поглежда в огледалото за обратно виждане и фаровете от колата зад нас осветяват ивица от лицето й. Тя обръща очи отново към пътя със същия замислен поглед, какъвто Анри винаги имаше, когато караше кола.

— Могадорианците… — започва тихо Шест, преглъщайки, и ние със Сам насочваме вниманието си към нея. — Хванаха ни ден след като отговорихме на съобщението на Две, бяхме в един безлюден град в Западен Тексас. Катарина беше карала петнайсет часа без прекъсване от Мексико, ставаше късно и бяхме изтощени, и двете не бяхме спали. Спряхме в мотел встрани от магистралата, почти като онзи, дето го напуснахме. Намираше се в градче, което изглеждаше сякаш извадено от някакъв стар уестърн, пълно с каубои и собственици на говеда. Пред някои от сградите дори имаше стълбове, на които да можеш да си вържеш коня. Беше доста странно място, но пристигахме от прашен град в Мексико и трябваше да спрем някъде.

Замлъква, когато ни задминава кола. Проследява я с поглед, проверява спидометъра, след което продължава да следи пътя.

— Отидохме да хапнем нещо в някакъв крайпътен ресторант. Бяхме преполовили храната, когато влезе един мъж и седна. Беше облечен с бяла риза и вратовръзка, но вратовръзката му беше от онези, каубойските, а и дрехите му изглеждаха демоде. Не му обърнахме внимание, макар да забелязах, че останалите хора в ресторанта го зяпат, но те зяпаха и нас. По някое време той се обърна и се загледа в нас, но тъй като всички останали правеха същото, не направих връзката. По онова време бях едва на тринайсет години и ми беше трудно да мисля за други неща, освен за сън и храна. Така че приключихме с яденето и се върнахме в стаята си. Катарина се пъхна под душа и когато излезе, увита в хавлия, на вратата се почука. Спогледахме се. Тя попита кой е и мъжът вън отговори, че е управителят на мотела, носел ни чисти кърпи и лед. Без да се замислям, отидох да отворя вратата.

— О, не — казва Сам.

Шест кимва утвърдително.

— Беше мъжът от ресторанта с каубойската вратовръзка. Влезе направо в стаята и затвори вратата. Аз не криех амулета си, виждаше се целият. Той веднага разбра коя съм, а и ние с Катарина веднага разбрахме кой е той. С плавно движение измъкна нож от колана на панталоните си и го завъртя към главата ми. Беше бърз и нямах време да реагирам. Все още нямах завети, нямах никаква защита. Бях мъртва. Ала тогава се случи най-странното нещо. Когато ножът се заби в черепа ми, неговият череп се разцепи на две. Не чувствах нищо. По-късно научих, че те изобщо нямат представа как действа заклинанието, че той не може да ме убие, докато номерата от едно до пет не са мъртви. Могадорианецът се свлече на пода и се превърна в прах.

— Страхотно! — казва Сам.

— Чакай — прекъсвам го аз. — От това, което съм виждал, знам, че доста лесно може да разпознаеш могадорианците. Кожата им е толкова бяла, изглежда като избелена. И зъбите им, и очите им…

Млъквам.

— Как не сте разбрали още в ресторанта? Защо го пуснахте в стаята?

— Почти сигурна съм, че само разузнавачите и воините им изглеждат по този начин. Всъщност те са могадорианският вариант на военни. Поне така ми беше казвала Катарина. Останалите изглеждат съвсем като нормални хора, като нас. Този от ресторанта приличаше на счетоводител, носеше очила с телени рамки, черни панталони и бяла риза с къс ръкав и онази вратовръзка. Дори имаше доста тъпи мустаци. Спомням си, че кожата му беше светлокафява. Нямахме никаква представа, че са по следите ни.

— Много успокоително — казвам саркастично.

Представям си отново картината как ножът се забива в черепа на Шест, убивайки могадорианеца вместо нея. Ако някой от тях сега пробва същото с нож срещу мен, ще бъда убит. Прогонвам тази мисъл от главата си и я питам:

— Мислиш ли, че още са в Парадайс?

Тя не казва нищо в продължение на минута и когато най-сетне проговаря, ми се иска да не го прави.

— Мисля, че е възможно.

— В такъв случай Сара се намира в опасност?

— Всички са в опасност, Джон. Всички, които познаваме в Парадайс; всички, които не познаваме в Парадайс.

Вероятно цял Парадайс е под наблюдение, знам, че е опасно да се приближаваш до него на по-малко от осемдесет километра. Или да се обаждаш по телефона. Или дори да изпратиш писмо. Така те ще разберат, че Сара ме привлича, че двамата имаме връзка.