Силата на шестимата

Сам гледа Шест как отива към малкия си сак до телевизора и върху лицето му е изписано колко много я харесва. Облечена е с черни памучни шорти и бял потник, а косата й е изтеглена назад. Няколко кичура падат свободно около лицето й. Морав белег се откроява върху лявото й бедро отпред, следите от шевовете около него са нежно розови, все още покрити с коричка. Тя не само си заши сама раната, но си извади и конците. Щом Шест вдигне глава, Сам срамежливо отмества поглед. Очевидно има друга причина Сам да иска да остане с нас.

Шест се навежда, бърка в сака и изважда сгъната карта. Разгъва я в долния край на леглото. Тя сочи Тръксвил.

— Точно тук сме ние. А тук — продължава да мести пръста си от Северна Каролина към червена звездичка, направена с мастило, близо до центъра на Западна Вирджиния — се намира пещерата на могадорианците, тази, за която аз знам.

Поглеждам къде сочи. Дори и на картата е очевидно, че мястото е крайно изолирано; на разстояние от осем километра няма никакъв главен път, а на десет — никакъв град.

— Как научи къде е пещерата?

— Това е дълга история — отговаря тя. — По-добре да я оставим за пътуването.

Пръстът й тръгва по нов маршрут на картата, на югозапад от Западна Вирджиния, пресича Тенеси и се установява върху една точка в Арканзас, близо до река Мисисипи.

— Какво има там? — питам я.

Издува бузи, изпуска дълбока въздишка, явно си спомня нещо, което се е случило. Когато мисли съсредоточено, лицето й придобива особено изражение.

— Там беше сандъкът ми — казва тя. — И някои неща, които Катарина донесе от Лориен. Скрихме ги точно там.

— Какво искаш да кажеш с това беше?

Тя тръсва глава.

— Не е ли вече там?

— Не, те бяха по петите ни и не можехме да рискуваме да ни го отнемат. С нас нямаше да е в безопасност и го скрихме заедно с нещата на Катарина в Арканзас, после изчезнахме възможно най-бързо, смятахме, че ще успеем да вземем преднина…

Тя замълча.

— Настигнаха ви, така ли? — питам я, защото знам, че нейният сепан Катарина е мъртва от три години.

Тя въздиша.

— Това е още една история, която е най-добре да оставим за из път.

Отнема ми няколко минути да напъхам дрехите си в сака и тогава се сещам, че последния път Сара бе събрала багажа ми в него. Оттогава бяха изминали само десетина дни, но имах усещането, че е било поне преди година и половина. Чудя се дали полицията я е разпитвала, дали са я сочили с пръст в училище. Къде ли ще ходи на училище сега, след като сградата е разрушена? Сигурен съм, че ще може да се справи сама, но въпреки това няма да й е лесно, особено след като няма представа нито къде се намирам, нито дали съм добре. Иска ми се да можех да се свържа с нея, без да излагам и двама ни на опасност.

Сам включва телевизора по старомодния начин — с дистанционното — и гледа новините, а Шест става невидима и отива да провери пикапа. Сигурно майката на Сам е установила, че колата им я няма, и е много вероятно полицията да я издирва. Преди няколко дни Сам открадна преден номер от друг пикап. Това може да ни помогне, докато стигнем до целта.

Приключвам с опаковането на багажа и слагам сака до вратата. Сам се усмихва, когато снимката му изскача върху екрана на телевизора — въртят същите новини, ясно ми е, че се кефи на късчетата лична слава дори с риска да бъде считан за беглец. После отново показват моята снимка, което означава, че дават и тази на Анри. Мъчително е да го гледам, макар изобщо да не си прилича на скицата. Не му е времето да се чувствам виновен или нещастен, но толкова много ми липсва. Умря заради мен.

След петнайсет минути се появява Шест с бял найлонов плик.

Вдига го високо и го разклаща към нас.

— Купих ви нещо, момчета.

— Охо, какво? — питам.

Тя бърка в плика и вади машинка за подстригване.

— Мисля, че е време за подстрижка.

— О, моля ти се, главата ми е малка, ще приличам на костенурка — протестира Сам.

Засмивам се и се опитвам да си го представя без рошавата му коса. Вратът му е дълъг и тънък и май има право.

— Ще движиш инкогнито — отговаря му Шест.

— Ама не искам да съм инкогнито, аз съм променливата величина хикс.

— Спри да се правиш на мекотело — казва Шест.

Той се мръщи. Опитвам се да го давам бодро и оптимистично.

— Така е, Сам — казвам и си свалям ризата.

Шест влиза след мен в банята, разкъсва опаковката на машинката, а аз се навеждам над ваната. Пръстите й са леко студени и по гръбнака ми полазват тръпки. Иска ми се Сара да е тази, която да ме държи здраво за рамото, докато ме префасонира. Сам ни гледа от прага на вратата и въздиша шумно, иска да разберем, че хич не одобрява тази работа.

Шест приключва, аз забърсвам с кърпа падналите косми, после се изправям и се поглеждам в огледалото. Главата ми е по-светла от останалата част на лицето, но само защото никога не е виждала слънце. Мисля, че няколко дни във Флорида Кийс, където двамата с Анри живеехме преди Охайо, биха оправили проблема за нула време.

— Ето виж, Джон така изглежда като печен мъжага, а аз ще приличам на лайно — хленчи Сам.

— Аз съм си печен мъжага, Сам — отговарям.

Докато Шест почиства машинката, той ми се пули невярващо.