Силата на шестимата

Застанала пред мен, Елла започва да се променя. Ръцете й се скъсяват, раменете й стават по-тесни, губи двайсет сантиметра от височината си, теглото й значително намалява. Най̀ ме шокира свиването на лицето й и след малко тя изглежда като малкото момиченце, в което се влюбих.

— Тя е етернус — обяснява Крейтън. — Надарена е със способността да прескача от една възраст в друга.

— Аз… аз не знаех, че това е възможно — запелтечвам.

— Елла е на единайсет години — казва той. — Тя дойде с мен на втория кораб от Лориен, който тръгна след вашия. Беше още бебе, едва на няколко часа. Лоридас, последният останал старейшина, се жертва, за да може Елла да поеме ролята му и да развие неговото могъщество.

Докато гледам към Крейтън, Елла пъха ръка в моята, както е правила толкова много пъти преди; сега обаче усещането е друго. Поглеждам я и виждам, че се е върнала към по-високата си, по-възрастната самоличност. Усетила смущението ми, Елла се смалява отново, четирите години бързо се стопяват и тя пак е на седем години.

— Тя е десетото дете — обяснява той. — Десетият старейшина. Пуснахме мълва за миналото й, за това как родителите й са загинали в автомобилна катастрофа, и я изпратихме тук да живее с теб, да бди над теб и да бъде моите очи и уши.

— Съжалявам, че не можех да ти кажа истината, Марина — промълвява тя с нежното си гласче. — Но аз съм най-добрият пазител на тайни в целия свят, точно както ти ми каза.

— Убедена съм, че е така — отговарям.

— Просто изчаквах Аделина да ти даде сандъка — усмихва се тя.

— Знаеш ли кой беше десетият старейшина? — пита Крейтън. — Като променяше възрастта си, Лоридас успя да живее много дълго, дори след като останалите старейшини бяха склопили очи. Всеки път, щом остарееше, той отново ставаше млад и приемаше онази жизненост, която върви ръка за ръка с младостта.

— Ти сепанът на Елла ли си?

— Нещо като негов заместител. Тя току-що се беше родила и към нея все още нямаше зачислен сепан.

— Мислех, че си могадорианец — казвам.

— Знам, но това е така само защото ти не можа да разгадаеш знаците. Сутринта, когато разговарях с Ектор, исках да ти покажа, че съм приятел.

— Но защо просто не дойде при мен и не ме взе със себе си още щом пристигна? Защо трябваше да изпращаш Елла?

— Опитвах се първо да се свържа с Аделина, но тя ме изгони веднага щом разбра кой съм, а на нас ни беше необходимо да получиш сандъка си. Не можех да те измъкна без него — обяснява той. — Така че изпратих Елла и тя започна да го търси много преди ти да я помолиш. Известно време могадорианците знаеха само в общи линии местоположението ти и аз правех всичко възможно да ги отклонявам от следите ти. Убих някои, е, убих повечето, но също така в различни селища на стотици километри оттук пусках разни истории за деца, които вършат удивителни неща. Например за момче, вдигнало кола над главата си, и за момиче, което може да върви по езеро. Всичко това имаше резултат, докато най-накрая те не откриха, че се намираш в „Света Тереса“. Но не знаеха точно кое от момичетата си ти. Тогава Елла намери сандъка, а ти го отвори. В този момент се появих аз, за да разговарям насаме с теб. А щом отвори сандъка, той доведе могадорианците директно тук.

— Само защото съм го отворила?

— Да. Давай, отвори го сега.

Пускам ръката на Елла и хващам катинара. Прилошава ми от мисълта, че сега, когато Аделина е мъртва, мога да го отварям сама. Махам катинара и вдигам капака. Малкият кристал продължава да сияе в бледосиньо.

— Не го пипай — казва Крейтън. — Сиянието му означава, че някъде си даден макрокосмос се намира в орбита. Ако го докоснеш сега, това ще им каже къде точно се намираш. Не знам чий макрокосмос е работещ в момента, но съм повече от сигурен, че могадорианците са откраднали нечий.

Той млъква. Нямам никаква представа за какво говори.

— Макрокосмос? — питам.

Той клати глава, обезсърчен.

— Няма време да обяснявам всичко — казва. — Заключи го.

Отваря уста да каже още нещо, но е прекъснат от силни удари по вратата в дъното на стълбите. Чуваме приглушен говор на чужд език.

— Трябва да тръгваме — казва Крейтън.

Стрелва се към задната част на стаята и грабва оттам огромен черен куфар. Отваря го и пред нас се разкриват десет различни видове оръжие, шепа гранати, няколко ками. Той отмята рамене и шлиферът му пада на пода, остава по кожена жилетка, към която бърза да прикрепи цялото си въоръжение, след това отново навлича шлифера си.

Могадорианците блъскат по вратата с нещо тежко и чуваме стъпки по стълбището. Крейтън вади пистолет и пъха пълнител.

— Онзи горящ символ в планината — започвам, — ти ли беше?

Той кимва.

— Страхувам се, че чаках прекалено дълго, а когато ти отвори сандъка, стана невъзможно да се измъкнем изпод погледите им. Така че направих възможно най-големия сигнален огън. И сега трябва да се надяваме, че останалите са го видели и са тръгнали към нас. В противен случай… — Той замлъква. — Ами в противен случай няма други варианти. Сега трябва да стигнем до езерото. То е единственият ни шанс.