Силата на шестимата

Ние със Сам слизаме от колата, след като внимателно сме проучили паркинга, колите и хората, които се мотаят наоколо. Заобикалям предната част на автомобила и наблюдавам как Шест прегръща Сам.

— Сритай някой и друг задник там — казва й той.

Те се отделят един от друг и тя му казва:

— Сам, благодаря ти, че ни помагаш дори когато не трябва. Благодаря ти, че си толкова невероятен.

— Ти си невероятна — прошепва той. — Благодаря ти, че ме допусна да остана с вас.

За моя изненада и за изненада на Сам Шест пристъпва напред и го целува по бузата. Двамата се усмихват един на друг и когато Сам ме вижда през рамото й, се изчервява, отваря вратата откъм шофьорското място и се качва. Не искам тя да тръгва. Колкото и да е болезнено да го приема, знам, че може никога вече да не я видя. Тя ме поглежда с особена нежност, каквато май никога преди не съм виждал у нея.

— Джон, харесвам те. През последните няколко седмици се самонавивам, че изобщо не те харесвам, най-вече заради Сара и заради това, че понякога се държиш като пълен идиот, но те харесвам. Наистина те харесвам.

Думите й ме шашват. Колебая се, после казвам:

— И аз те харесвам.

— Все още ли обичаш Сара? — пита тя.

Кимам. Тя заслужава да знае истината.

— Обичам я, но всичко е много объркващо. Възможно е тя да ме е предала, възможно е да не иска да ме вижда повече, защото й казах, че те смятам за красива. Но Анри ми е казвал, че лориенците се влюбват веднъж в живота. Така че аз винаги ще обичам Сара.

Шест клати отрицателно глава.

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа. Но Катарина никога не ми е споменавала подобно нещо. Всъщност тя ми разказваше за многобройните си увлечения, които е имала на Лориен през годините. Убедена съм, че Анри е бил благороден човек, и няма никакво съмнение, че те е обичал посвоему. Но ми се струва, че е бил романтик и е искал да вървиш по стъпките му. Ако той е имал една-единствена любов, искал е и ти да бъдеш като него.

Мълча, премислям теорията й и избутвам Анри някъде назад в мислите си. Тя разбира, че се боря вътрешно с думите й.

— Това, което искам да кажа, е, че когато един лориенец се влюби, в повечето случаи това е за цял живот. Очевидно така е било за Анри. Но невинаги е така.

При последното изречение двамата с Шест се приближаваме един към друг. Целувката, която ни убягна в края на разходката ни във Флорида, сега ни свързва със страст, каквато смятах, че пазя единствено и само за Сара. Не искам тази целувка да свършва, но Сам пали двигателя и ние се разделяме.

— Сам също те харесва, нали знаеш — казвам.

— И аз го харесвам.

Надигам глава:

— Но ти току-що каза, че харесваш мен.

Тя ме бута по рамото:

— Ти харесваш мен и Сара. Аз харесвам теб и Сам. Приеми го.

Тя става невидима, но усещам, че още стои пред мен.

— Моля те, Шест, внимавай. Ще ми се да можехме да останем заедно.

Гласът й долита от въздуха.

— Аз също, Джон, но някой в Испания се нуждае от помощ. Не усещаш ли?

Знам, че нея вече я няма, когато казвам:

— Да, усещам.

Опитвам се да се движа, но съм прикована към земята. Забелязвам, че в ръката на Аделина нещо проблясва, и си давам сметка, че това, което тя извади преди малко от дрехата си, е кухненски нож. Тя се втурва срещу могадорианеца, а аз хуквам покрай една пейка в обратната посока. С прецизност, която никога преди не съм забелязвала в нея, тя пада на земята точно когато могадорианецът скача и замахва с меча към гърлото й. Той не я улучва и когато тя се изправя отново, забива острието на ножа директно в дясното му бедро. Бликва тъмна кръв, но това въобще не забавя могадорианеца — той се обръща и замахва надолу с меча. Аделина се претъркулва напред и аз наблюдавам с истинско възхищение как прекарва ножа през другия крак на могадорианеца, докато, водена от инерцията, се изправя на крака. Как мога да оставя Аделина да се бие сама? Спирам се, свивам ръце в юмрук, но преди да успея да направя каквото и да било, той хваща Аделина за гърлото с лявата си ръка и я вдига във въздуха. С дясната ръка промушва меча през сърцето й.

— Не! — провиквам се, скачам върху пейката и бягам по нея стремително в посока към тях.

Очите на Аделина се затварят, с последния си дъх тя вдига ръка и острието на ножа изписва дъга във въздуха пред нея. Пада от ръката й и издрънчава върху пода. За секунда си мисля, че не е улучила, но греша. Разрезът е толкова чист, че минават цели две секунди, преди да започне да блика тъмна кръв. Могадорианецът изпуска Аделина и пада на колене, с две ръце притиска шията си, за да спре кървенето, но кръвта просто се сипе като водопад през пръстите му. Тръгвам към него и вдишвам дълбоко. Вдигам ръка и поемам ножа на Аделина от пода. Оставям го да се рее за кратко и точно когато очите му се облещват от гледката на носещия се във въздуха нож, го забивам в гърдите му. Той се разпада пред очите ми, тялото му се превръща в прах и се посипва по пода.