Силата на шестимата

Падам на колене и вземам безжизненото тяло на Аделина в ръцете си, подпирам главата й и я придърпвам към себе си. Бузите ни се докосват и аз се разридавам. Нея вече я няма и въпреки неотдавна развитите си завети знам, че няма нищо, което мога да направя, за да я върна. Нуждая се от помощ.

Глава 27

Отляво чувам ръмжене, вдигам глава и виждам още един мъж с шлифер и с дълга кафява коса. Скачам на крака, когато могадорианецът вдига ръка. От нея проблясва светлина, която ме удря силно в лявото рамо и аз политам назад. Моментално ме пронизва заслепяваща болка. Минава през ръката ми, нажежена до бяло, и пронизва костта ми, сякаш е ударена от ток. Лявата ми ръка е безжизнена, протягам другата и докосвам прясната дълбока рана върху рамото си. Вдигам глава и поглеждам безпомощно могадорианеца.

Заклинанието, сещам се. По време на пътуванията ни Аделина ми беше разказвала, че не е възможно да бъда убита, освен по заповед, дадена от старейшините. Тази рана би могла да е смъртоносна. Поглеждам глезена си да проверя дали вече нямам шест белега вместо трите, с които живеех през последните няколко месеца, но нищо не се е променило. Тогава как може да бъде убита? Как е възможно да бъда ранена толкова тежко… освен ако заклинанието е престанало да действа.

Погледите ни се срещат и могадорианецът изригва в купчина пепел. За миг ми минава налудничавата мисъл, че моите мисли са го убили, но тогава забелязвам, че точно зад него е застанал могадорианецът от кафенето. Онзи с книгата, онзи, от когото бягам. Не разбирам. Дали егоизмът им е толкова силен, че се избиват помежду си, надпреварвайки се кой от тях да ме довърши?

— Марина — казва той.

— Аз, аз мога да те убия — отговарям с треперещ и печален глас.

Кръвта продължава да тече от рамото ми и се спуска надолу по ръката. Поглеждам към тялото на Аделина и се разридавам.

— Не съм този, за когото ме мислиш — казва той и тръгва към мен с протегната ръка.

После продължава:

— Времето ни е прекалено кратко. Аз съм един от вас и съм тук, за да ти помогна.

Хващам ръката му. Имам ли друг избор? Той ме изтегля нагоре и ме измъква от нефа, преди да са пристигнали още могадорианци. Води ме по северния коридор към втория етаж, насочвайки се към кулата на камбанарията. Рамото ми се разкъсва от болка при всяка стъпка.

— Кой си ти? — питам.

В главата ми се въртят безброй най-разнообразни въпроси. Ако той е един от нас, защо му трябваше толкова дълго време, за да ми каже? Защо ще ме измъчва, като ме оставя толкова дълго да си мисля, че е един от тях? Мога ли изобщо да му се доверя?

— Шшшт — прошепва мъжът. — Не говори.

Миришещият на мухъл коридор е притихнал, но когато започва да се стеснява, чувам множество тежки стъпки на етажа под нас. Най-после стигаме до дъбовата врата. Тя се открехва съвсем лекичко и оттам се подава момичешка глава. Кестенява коса, любопитни кафяви очи, нежни черти. На години е по-голяма, но няма грешка, това е тя.

— Елла? — питам.

Изглежда на единайсет години, може би на дванайсет. Лицето й, което светва, когато ме вижда, сега е по-слабо. Елла отваря широко вратата, за да можем да влезем.

— Здравей, Марина — казва тя с непознат глас.

Мъжът ме дърпа навътре и затваря вратата. Вклинява дебела дъска между вратата и долното стъпало и тримата хукваме нагоре по виещите се каменни стъпала. Когато стигаме камбанарията, отново поглеждам към Елла. Не откъсвам очи от нея, учудена и объркана, без да усещам стичащата се по ръката ми кръв, която капе от пръстите ми.

— Марина, казвам се Крейтън — проговаря мъжът. — Искрено съжалявам за твоя сепан. Иска ми се да бях дошъл по-рано.

— Аделина е мъртва? — пита внезапно порасналата Елла.

— Не разбирам — казвам и не свалям поглед от нея.

— Ще ти обясним всичко, обещавам ти. Нямаме много време. Губиш доста кръв — казва Крейтън. — Ти можеш да лекуваш хора, нали? Можеш ли да изцелиш себе си?

С цялото това объркване и бягане изобщо не съм се сетила да се лекувам сама, но когато слагам дланта на дясната си ръка върху зеещата рана, се опитвам да го направя. Познатите ледени тръпки пълзят по тялото ми и раната се затваря, а изтръпналата ми ръка се освобождава от сковаността си. След трийсет секунди съм като нова.

— Моля те да бъдеш по-внимателна с това — казва Крейтън. — То е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.

Поглеждам накъдето ми сочи.

— Сандъкът ми!

Наблизо се чува експлозия. Кулата се разклаща и от тавана и стените се изсипват камъни и прах. Падат още камъни, когато нов взрив ме събаря. Използвам телекинезата, спирам падането на камъните и ги запокитвам през прозореца.

— Търсят ни и съвсем скоро ще се сетят къде сме — казва той.

Поглежда към Елла, после към мен.

— Тя е една от вас. От лориенските гардове.

— Но тя не е достатъчно голяма — казвам и клатя глава, не мога да свикна, че познатата ми по-млада нейна самоличност е заменена с по-стара. — Не разбирам.

— Знаеш ли какво е етернус?

Клатя отрицателно глава.

— Покажи й, Елла.