Силата на шестимата

— Приятелката ти, глупако! Е, струваше ли си? Струваше ли си да ме оставиш да се бия, заобиколена от могадорианци, заради твоя сандък, само за да видиш безценната си малка Сара? Струваше ли си да бъдеш арестуван заради това? Получи ли достатъчно целувки, които да компенсират факта, че физиономията ти отново е по всичките новини?

— Не — промърморвам. — Мисля, че Сара ни предаде.

— И аз мисля така — обажда се Сам.

— И ти! — Шест се завърта и клати пръст към Сам. — И ти се съгласи! Мислех те за по-умен, Сам. Ти, който си смятан за генийче, как така реши, че е страхотна идея да идете на единственото място в целия свят, което полицията със сигурност ще наблюдава?

— Никога не съм се наричал гений — казва Сам, вдига таблета, който бях изпуснал, и го избърсва от праха.

Шест продължава да крачи.

— Освен това, Шест, нямах друг избор. Говоря сериозно. Опитвах се упорито да накарам Джон да се върнем, да те потърсим и да ти помогнем.

— Така е — мърморя, вече изправен. — Не обвинявай Сам.

— И така, Джон, докато вие, двете влюбени птички, се прегръщахте и целувахте, аз си скъсах задника, за да ти услужа. Щях да съм мъртва, ако Бърни Косар не се беше превърнал в гигантското животно слон-мечка, за да ми помогне. Сандъкът ти е в тях. И съм сигурна, че вече е настанен до моя в пещерата в Западна Вирджиния.

— В такъв случай аз отивам там — казвам.

— Не, отиваме в Испания. Още днес.

— Не, няма! — изкрещявам, като четкам ръкавите си. — Не и преди да си върна сандъка.

— Е, аз отивам в Испания — казва тя.

— Защо точно сега? — пита Сам.

Нашият джип вече се показва отпред.

— Току-що бях в интернет. Нещата там са много сериозни. Преди час някой е прогорил огромен символ върху склона на планината над Света Тереса и той изглежда точно както белезите около глезените ни. Някой се нуждае от нашата помощ и аз отивам.

Скачаме в колата и Шест я подкарва бавно надолу по пътя, а двамата със Сам се скриваме на пода пред задните седалки. Бърни Косар лае от мястото до шофьора, доволен, че ще пътува отпред.

Със Сам си прехвърляме лаптопа и двамата препрочитаме статията за село Света Тереса два-три пъти. Няма съмнение, че прогореният върху планината символ е лориенски.

— Ами ако е капан? — питам. — Точно сега сандъкът ми е по-важен.

Може да звучи егоистично, но преди да напусна континента, си искам моето наследство. Вероятността могадорианците да отворят сандъка ми е също толкова важна, колкото и случващото се в Испания.

— Трябва да знам как да стигна до пещерата — казвам.

— Джон! Слез на земята. Наистина ли няма да дойдеш с мен в Испания? — пита Шест. — И след като изчете всичко това, ще ни оставиш да отидем сами със Сам?

— Хора, чуйте това. Пак от Света Тереса, казват, че някаква жена най-неочаквано била излекувана от нелечимо дегенеративно заболяване. Това село точно в момента е епицентър на засилена активност. Ловя се на бас, че всички гардове са тръгнали натам — казва Сам.

— Ако това е така — започвам аз, — тогава аз определено няма да замина. Първо трябва да си прибера сандъка.

— Това е лудост — казва Шест.

Пресягам се над седалката до шофьора и отварям жабката. Пръстите ми напипват камъка, който търся, вземам го и го пускам в скута на Шест, преди отново да се скрия отзад на пода.

Тя вдига бледожълтия камък над волана, върти го под слънчевата светлина и се смее:

— Взел си кситариса?

— Реших, че може да ни потрябва — отговарям.

— Тези не траят дълго, нали не си забравил? — казва тя.

— Колко дълго?

— Час, може би малко повече.

Новината е обезсърчителна, но въпреки това може да ми даде предимството, от което се нуждая.

— Моля ти се, би ли го заредила?

Щом Шест допира кситариса до слепоочието си, вече знам, че тя е съгласна да тръгна да търся сандъците, докато пътува за Испания.

Глава 26

Правя го, без дори да се замисля. Още в мига, в който мъжът сочи към мен от дупката на покрива, запращам срещу него две метални рамки за легло. Втората е пряко попадение. Той пада напред право в спалните помещения и се срива върху каменния под. И за мое удивление се превръща в купчина пръст или пепел.

— Бягай! — пищи Аделина.

Нахълтваме в коридора, блъскаме се срещу тълпата момичета и сестри, отправили се към безопасното южно крило. Хващам Аделина за ръка и я повеждам към нефа и централната пътека.

— Къде отиваме? — крещи Аделина.

— Няма да тръгнем без сандъка!

Още една експлозия разтърсва основите на сиропиталището и аз удрям бедрото си в една от пейките.

— Веднага се връщам — прошепвам, пускам ръката й и политам към нишата.

Шест ни съобщава, че се намираме близо до Вашингтон, окръг Колумбия, и това е разбираемо. Смятан съм за въоръжен и опасен терорист, така че е напълно нормално да са ме закарали в столицата за разпит.

— След по-малко от час има полет от международното летище „Дълес“ — казва тя, въртейки волана. — Качвам се на този самолет. Сам, с мен ли идваш, или отиваш с Джон?

Сам подпира чело на задната седалка и затваря очи.

— Сам? — пита Шест.

— Мисля, мисля — отговаря й той.

След минута вдига глава и ме поглежда право в очите:

— Отивам с Джон.

Безмълвно мърдам устни: Благодаря.