Силата на шестимата

Отнема ми секунда, за да осъзная какво има на него, и когато това става, съм напълно обезсърчена. Някой е прогорил огромен и сложен символ върху склона на намиращата се наблизо планина. С грижливо очертаните линии и остри ъгли това е точно копие на белезите около глезена ми.

Листът пада от ръката ми и бавно полита към пода.

— Открили са го вчера и сега полицаите разпространяват копия на снимката, търсят информация — казва Аделина. — Трябва да тръгваме веднага.

— Да, разбира се. Но преди това искам да говоря с теб за Елла — казвам.

Аделина накланя глава.

— Какво за нея?

— Искам да дойде…

Още не съм довършила изречението, когато оглушителен трясък ме разлюлява и аз падам. Аделина също пада и удря рамото си в пода. Някъде в сиропиталището е станала експлозия. Няколко от момичетата се втурват в стаята, пищейки, други минават покрай вратата, търсят да се скрият някъде другаде. Чувам как сестра Дора крещи всички да се изтеглят към южното крило.

Двете с Аделина се изправяме на крака и тръгваме към коридора, когато се чува нова експлозия и внезапно усещам студен вятър. От писъците не мога да чуя какво говори Аделина, но проследявам погледа й към покрива, където се вижда назъбена дупка с големината на автобус. Гледам, без да откъсвам очи, как висок мъж с дълъг шлифер и дълга червена коса върви към ръба на дупката. Сочи към мен.

Глава 25

В стаята за разпити е топло и тъмно като в рог. Слагам глава на масата пред мен и се мъча да не заспя; но след като цяла нощ не съм мигнал, не успявам. Веднага усещам как видението придобива форма и чувам шепота. Усещам как се нося нагоре през мрака и изведнъж, сякаш изстрелян от оръдие, политам през призрачен тунел. Черното става синьо. Синьото преминава в зелено. Шепотът ме следва, все по-слаб, колкото по-навътре навлизам в тунела. Изведнъж спирам рязко и всичко потъва в мълчание. Появява се силен вятър заедно с ярка светлина и когато поглеждам надолу, осъзнавам, че стоя върху снежния връх на някаква планина.

Гледката е величествена, планините се разпростират на километри. Тъмнозелена долина и кристално синьо езеро са в нозете ми. Езерото ме тегли към себе си и започвам да се спускам, когато забелязвам, че около него проблясват светлини. Внезапно зрението ми се засилва, сякаш гледам с бинокъл, и виждам стотици тежковъоръжени могадорианци да стрелят по четири бягащи фигури.

Незабавно ме обзема гняв, цветовете се размазват, докато тичам надолу по планината. На няколко стотици метра от езерото небето над мен тътне зад черна стена от облаци. Светкавици раздират долината, ехтят гръмотевици. Стряскам се, когато наблизо удря мълния, и точно в този миг виждам как започва да се формира сияещото око и да се взира надолу между облаците.

— Шест! — провиквам се, но гръмотевицата ме заглушава.

Знам, че това е тя, но какво прави тук?

Облаците се разтварят и някой се спуска в долината. Зрението ми отново се засилва и виждам, че съм бил прав — ожесточена, Шест е застанала между настъпващата армия от могадорианци и две момиченца и двама по-възрастни мъже. Ръцете й са вдигнати над главата и пада плътна завеса от дъжд.

— Шест! — провиквам се отново и две ръце ме сграбчват отзад.

Очите ми се отварят рязко и главата ми се свлича от масата. Светлините в стаята за разпити са включени и над мен е застанал висок мъж с кръгло лице. Облечен е с тъмен костюм, а на колана му е закачена значка. В ръцете си държи белия таблет.

— Успокой се, момче. Аз съм детектив Уил Мърфи от ФБР. Как сме днес?

— Никога не съм бил по-добре — отговарям, зашеметен от видението.

Кого защитаваше Шест?

— Хубаво — отговаря той.

Детективът сяда с молив и бележник пред себе си. Внимателно поставя таблета в лявата част на масата.

— И така… — започва той бавно и проточено. — Шест какво? От какво имаш шест броя?

— Моля?

— Крещеше цифрата шест в съня си. Няма ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Това е хендикапът ми на голф — отговарям.

Опитвам се да извикам в съзнанието си лицата на двете момичета, които стояха зад Шест в долината, но те са неясни.

Детектив Мърфи се подсмихва.

— Да де… Какво ще кажеш двамата да си поприказваме малко? Да започнем със свидетелството за раждане, което си представил в гимназията в Парадайс. Подправено е, Джон Смит. Всъщност не можем да открием нищо за теб, преди да дойдеш в Парадайс преди няколко месеца — казва той и присвива очи, сякаш очаква някакъв отговор. — Номерът на социалната ти осигуровка принадлежи на мъртвец от Флорида.

— Това въпрос ли беше?

Усмивката му преминава в самодоволно хилене.

— Защо не започнеш, като ми кажеш истинското си име.

— Джон Смит.

— Да, бе — казва той. — Къде е баща ти, Джон?

— Мъртъв е.

— Колко удобно!

— В действителност това е най-неудобното нещо, което някога ми се е случвало.

Детективът пише нещо в бележника.

— Откъде си родом?

— Планетата Лориен, на петстотин милиона километра оттук.

— Трябва да е било доста дълго пътуване, Джон Смит.

— Отне ни близо година. Следващия път ще си взема книга.