Силата на шестимата

— Не мога да остана тук, Джон. Не и когато си неизвестно къде, когато не знам дали си жив, или мъртъв.

— Погледни ме, Сара — казвам.

Тя повдига глава.

— Няма начин да умра. Когато знам, че си тук и ме чакаш, това е като силово поле. Ще бъдем заедно. Скоро.

Устните й потреперват.

— Толкова е трудно. Всичко е толкова ужасно сега, Джон.

— Всичко е ужасно? Какво искаш да кажеш?

— Хората са кретени. Всички говорят омразни неща за теб, говорят доста неща и за мен.

— Какво например?

— Ами, че си терорист и убиец, че мразиш Съединените щати. Момчетата в училище ти измислят прякори от рода на Смит Бомбата. Родителите ми казват, че си опасен и аз в никакъв случай не бива да разговарям с теб, а като допълнителен бонус има и награда за главата ти, та хората непрекъснато говорят как щели да те застрелят.

Тя свежда глава.

— Не мога да повярвам, че си принудена да търпиш всичко това, Сара — казвам. — Поне ти знаеш истината.

— Изгубих почти всичките си приятели. Освен това съм в ново училище, където всички ме мислят за откачалка.

Опустошен съм. Сара беше най-популярното момиче, най-красивото, най-обичаното в гимназията на Парадайс. Сега е отритната от всички.

— Няма да е винаги така — прошепвам.

Тя не може да сдържа повече сълзите си.

— Обичам те толкова много, Джон. Но не мога да си представя как ще се измъкнем от цялата тази бъркотия. Може би трябва да се предадеш.

— Няма да се предавам, Сара. Просто не мога. Ще се измъкнем. Разбира се, че ще се измъкнем. Моя единствена любов, Сара! Обещавам ти, че ако ме чакаш, нещата ще се оправят.

Сълзите й обаче не престават.

— Колко дълго да чакам? И какво ще стане, когато нещата се оправят? Ти ще се върнеш ли на Лориен?

— Не знам — казвам накрая. — Парадайс е единственото място, където бих искал да съм в момента, а ти си единственият човек, с когото искам да бъда занапред. Но ако някак си успеем да разгромим могадорианците, тогава, да, ще трябва да се върна на Лориен. Обаче не знам кога ще бъде това.

Телефонът на Сара избръмчава в джоба й, тя го изважда наполовина, за да провери екрана.

— Кой ти пише толкова късно? — питам я.

— Емили. Може би трябва да се предадеш и да им кажеш, че не си терорист. Не искам да те губя отново и отново, Джон.

— Чуй ме, Сара. Не мога да се предам. Не мога да седя в полицейското управление и да се опитвам да обяснявам как цялото училище беше разрушено и как петима души бяха убити. Как бих могъл да им обясня за Анри? А документите, които откриха в къщата ни? Не мога да допусна да бъда арестуван. Искам да кажа, Шест ще ме убие на мига, ако знае, че разговарям тук с теб.

Сара подсмърча и изтрива сълзите си с опакото на ръцете.

— Защо Шест ще те убива, ако знае, че си тук?

— Защото тя има нужда от мен точно сега, освен това е опасно да бъда тук.

— Има нужда от теб? Тя има нужда? Аз имам нужда от теб, Джон. Имам нужда да си тук, да ми казваш, че всичко ще е наред, че всичко това си заслужава.

Сара тръгва бавно към пейка, върху която има надраскани инициали. Сядам до нея и наклонявам рамо към нейното. Не сме осветени и не виждам много добре лицето й. Не знам откъде й хрумва, но Сара се отдръпва от мен и казва:

— Шест е много хубава.

— Да, така е — съгласявам се.

Не биваше, но думите сами се изплъзнаха от устата ми.

— Но не толкова, колкото си ти. Ти си най-красивото момиче, което познавам. Ти си най-красивото момиче, което изобщо съм виждал.

— Но ти не трябва да си разделен с Шест, както си с мен.

— Когато излизаме да се разхождаме, трябва да бъдем невидими, Сара. Не е същото като просто да се държим за ръце и да се разхождаме по улицата. Трябва да се крием от всички. Крия се точно толкова, когато съм с нея, колкото и когато съм с теб.

Сара се изстрелва от пейката и се обръща:

— Разхождаш се с нея? Ти я държиш за ръка, когато се разхождате по улицата?

Изправям се и се приближавам с разтворени обятия, ръкавите на палтото ми са покрити с мръсотия.

— Налага се. Само така мога да бъда невидим.

— Целувал ли си я?

— Какво?

— Отговори ми.

Долавям нещо ново в гласа й. Смесица от ревност и самота, но и достатъчно гняв, та всяка дума да те жегва. Клатя глава.

— Сара, обичам те. Не знам какво друго да кажа. В смисъл, нищо не се е случило.

Връхлита ме истинско цунами от притеснение, ровя из речника си, за да свържа точните думи. Тя е бясна.

— Въпросът беше лесен, Джон. Целувал ли си я?

— Не съм целувал Шест, Сара. Не сме се целували. Аз обичам теб — казвам, но се смущавам от остротата на думите си, които звучат много по-зле, отколкото си мислех.

— Ясно. Защо ти беше толкова трудно да ми отговориш, Джон? Няма що, животът ми става от хубав по-хубав. Тя харесва ли те?

— Това няма никакво значение, Сара. Обичам те, Шест е без значение. Никоя друга няма значение!

— Чувствам се като пълна идиотка — казва тя и скръства ръце.

— Престани, Сара, моля те, погрешно тълкуваш всичко.

— Така ли, Джон? — пита ме тя, обръща глава и ме гледа яростно със сълзи в очите. — Преминах през толкова много заради теб.

Протягам ръка и се опитвам да уловя нейната, но тя я отдръпва бързо в мига, в който пръстите ни се докосват.