Силата на шестимата

В два през нощта всичко изглежда напълно различно. С тъмните прозорци, със затворените врати на гаража къщата изглежда студена и пуста. Непривлекателна. Със Сам лежим по корем в сенките на една постройка на ъгъла и нямам никаква представа как ще говоря с нея.

Изваждам от дънките си мобилния с предплатената карта, който отдавна държа изключен.

— Мога да й изпращам есемеси, докато се събуди.

— Това всъщност е много добра идея. Започвай веднага, за да можем да се махаме оттук. Кълна се, Шест ще ни убие — или още по-лошо, тя може да бъде убита от ордите могадорианци, докато ние си лежим в тревата в очакване на сцена от „Ромео и Жулиета“.

Включвам телефона и написвам: „Обещах, че ще се върна. Будна ли си?“

Броим до трийсет, след като съм изпратил текста, после пиша: „Обичам те. Тук съм.“

— Може да си помисли, че й погаждаш номер — прошепва Сам, след като сме изчакали още трийсет секунди. — Кажи й нещо, което само ти знаеш.

Пробвам се: „Липсваш на Бърни Косар.“

Прозорецът й светва. Телефонът ми избръмчава за есемес: „Това наистина ли си ти? Ти си в Парадайс?“

Отскубвам сноп трева, толкова съм развълнуван.

— Успокой се! — шепне Сам.

— Не мога.

Отговарям й: „Навън съм. Среща на площадката в пет?“

Телефонът ми веднага избръмчава: „Ще бъда там.“

Със Сам се крием зад контейнер за боклук в края на улицата, когато Сара стъпва върху бетонната площадка. В мига, в който я виждам, оставам без дъх, преизпълнен с чувства. Тя е на двайсетина метра от нас, с тъмни джинси и черно яке от полар. Бяла зимна шапка покрива главата й, но се вижда дългата й руса коса, която докосва раменете й под слабия вятър. Безупречната кожа на лицето й грее под самотната крушка на площадката и внезапно ми става неловко, че целият съм в кал и пепел от могадорианците. Пристъпвам встрани от контейнера, но Сам ме сграбчва за китката и ме дърпа обратно.

— Джон, знам, че ще ти е трудно — шепне той, — но след десет минути трябва да сме обратно в гората. Говоря сериозно. Шест разчита на нас.

— Ще направя всичко по силите си — отговарям, без изобщо да се замислям в този момент за последиците. Сара е там, а аз съм толкова близо, че практически усещам мириса на шампоана й.

Наблюдавам как Сара обръща глава и ме търси. Накрая сяда върху една люлка и се усуква. Въжетата над нея се обтягат. Тя започва да се върти бавно, а аз заобикалям площадката, спирам зад дърветата, наблюдавам я. Изглежда толкова красива. Така съвършена. Изчаквам я да се обърне в обратната посока и тогава излизам от сенките. А щом се завърта отново, ето ме и мен.

— Джон? — върховете на маратонките на Сара стържат по бетона, докато тя се опитва да спре въртенето.

— Здравей, красавице — казвам и усещам как усмивката ми стига чак до крайчеца на очите ми.

Сара покрива устата и носа си с ръце.

Отивам до нея, тя се мъчи да слезе от люлката, но въжетата са силно обтегнати и не може да се измъкне.

Скачам напред и хващам въжетата с ръце. Извъртам я към себе си и заедно със седалката я повдигам на височината на лицето си. Навеждам се и я целувам. В мига, в който устните ни се докосват, сякаш никога не съм напускал Парадайс.

— Сара — промълвявам в ухото й. — Толкова много ми липсваше, ужасно много.

— Не мога да повярвам, че си тук. Не може да е вярно.

Отново я целувам и не спирам, като завъртам двама ни още веднъж и още веднъж, докато въжетата над нея се разделят. Сара се отблъсква от седалката и пада в прегръдките ми. Целувам я по бузите и врата, тя прокарва ръце по главата ми, стиска късата ми коса между пръстите си.

Слагам я да седне и тя ми казва:

— Някои са се подстригали.

— Ами да, това е новият ми имидж на печен беглец. Как ти се струва? Харесва ли ти?

— О, да! — отговаря тя и притиска длани към гърдите ми. — Но и плешив да беше, за мен е без значение.

Правя крачка назад, искам да запечатам в съзнанието си образа на Сара. Забелязвам ярките звезди зад нея, накривената й зимна шапка. Носът и бузите й са зачервени от студа. Тя хапе долната си устна и ме гледа, а от устата й излита малко облаче дихание.

— Няма ден, в който да не съм мислил за теб, Сара Харт.

— Уверявам те, че аз съм мислила за теб двойно повече.

Навеждам глава и челата ни се докосват. Оставаме така, ухилени глупаво, и аз я питам:

— Как си? Как са нещата около теб в момента?

— Сега е по-добре.

— Толкова ми е трудно да бъда далече от теб — казвам и целувам студените й пръсти. — Непрекъснато си мисля какво е да те докосвам и да чувам гласа ти. Всяка вечер съм на ръба да ти се обадя.

Сара улавя брадичката ми в шепите си и прокарва палци по устните ми.

— Толкова пъти съм седяла в колата на баща ми, чудейки се къде си. Трябваше само да знам посоката, за да потегля.

— Аз съм тук. Точно пред теб — прошепвам.

Тя сваля ръцете си.

— Искам да дойда с теб, Джон. Не ми пука. Не мога да продължавам така.

— Прекалено опасно е. Току-що приключихме битка с петдесет могадорианци до къщата на Сам. Такъв е животът с мен точно сега. Не мога да те въвличам във всичко това.

Раменете й се разтърсват, сълзи набъбват в ъгълчетата на очите й.