Силата на шестимата

Аделина излиза, Елла ме хваща за ръката и я стиска.

— Лошите хора бяха тук снощи, Марина.

— Знам, видях го. Затова напускаме — веднага щом изричам това, знам, че ще помоля Аделина да вземем Елла с нас.

— Видях трима — прошепва Елла.

Ахвам:

— Трима?

— Бяха на прозореца снощи, гледаха към леглото ти.

По гръбнака ми полазват тръпки. Пращам сандъка отново в нишата и тичам към спалните. Избягвам групичките момичета в коридора, които си шушукат за нещо, което се е случило в селото.

— Бяха точно там — сочи тя към прозореца.

— Трима? Сигурна ли си?

Тя кимва:

— Да, те ме видяха как ги гледам от прозореца. После избягаха.

— Как изглеждаха? — питам.

— Високи, с много дълги коси. А палтата им стигаха до обувките — обяснява тя.

— С мустаци, нали? Имаха ли мустаци?

— Не съм сигурна. Не си спомням за никакви мустаци — отговаря Елла.

Объркана съм, но знам, че нямам много време, преди Аделина да се покаже с чанта, пълна с нещата, които е натрупала през последните единайсет години. Побягвам да взема душ, когато Ана Ли, едно от момичетата, ме спира по средата на пътя.

— Днес няма да учим. Миранда Маркес е била намерена тази сутрин удушена в училището.

Сядам потресена на леглото си. Миранда Маркес е тъмнокосо момиче, което живее в селото и в часовете по испанска история седи до мен. Учителката ни сеньора Муньос често ни бърка, тъй като Миранда е кльощава и висока като мен, а косата й е дълга като моята. Трябва ми секунда, за да се досетя, че който и да е убил Миранда, навярно я е сбъркал с мен. Снощи някой се е опитал да ме убие.

— Това е… това е много лошо — прошепвам.

Ана Ли продължава:

— Освен това чух една от сестрите да казва, че някои от жителите видели хора да летят във въздуха и сега там е пълно с новинарски микробуси, които предават репортажи за случилото се.

Всичко се развива стремително. Могадорианците ме откриха. Откриха пещерата ми. Бях безразсъдна по отношение на заветите си и очевидци са ни видели да излитаме с Аделина през прозореца на камбанарията. Момиче от училището може би е мъртво заради мен и ние с Аделина напускаме сиропиталището посред зима, без да има къде да отидем.

Вземам най-бързия горещ душ в живота си и изчаквам Аделина.

Глава 23

Няма да ходим при Сара — казва Сам и върви зад мен покрай гората. — Вече имаме този таблет, твърде вероятно е това да е предавателят, който търсим, така че се връщаме да помогнем на Шест.

Пристъпвам към него.

— Шест може да се оправи сама. Аз съм тук и Сара е тук. Обичам я, Сам, и ще я видя. Не ме интересува какво казваш.

Сам отстъпва пред доводите ми, а аз продължавам към къщата на Сара. Сам казва:

— Наистина ли я обичаш, Джон? Или си влюбен в Шест? Коя от двете?

Извъртам се и осветявам лицето му с длан.

— Мислиш, че не обичам Сара?

— Е, хайде сега!

— Извинявай… — измънквам и свалям дланта си.

Той разтрива очи.

— Въпросът си остава, човече. Виждам как с Шест непрекъснато флиртувате, непрекъснато, и го правиш пред очите ми. Знаеш, че я харесвам, и изобщо не ти пука. И отгоре на всичко ти вече притежаваш най-горещото маце в Охайо.

— Не е вярно, пука ми — прошепвам.

— Пука ти за какво?

— Пука ми, че харесваш Шест. Но ти си прав — и аз я харесвам. Иска ми се да не беше така, но я харесвам. Това е тъпо и жестоко спрямо теб, но не мога да престана да мисля за нея. Тя е страхотна и толкова красива, тя е от Лориен, което е супержестоко. Но аз обичам Сара. И затова трябва да я видя.

Сам ме сграбчва за лакътя.

— Не може, човече. Трябва да се върнем и да помогнем на Шест. Помисли си. Щом ни чакаха у нас, тогава много повече от тях ще ни причакват у Сара.

Внимателно изтеглям лакътя си от хватката му.

— Ти видя майка си, нали? Видя я в задния двор?

— Да — въздиша той и се вторачва в обувките си.

— Ти видя майка си, аз трябва да видя Сара.

— Това не е толкова разумно, колкото си мислиш. Взехме предавателя, забрави ли? Затова сме в Парадайс. Това е единствената причина.

Сам ми подава таблета и аз поглеждам празния му екран. Докосвам всеки сантиметър по него. Опитвам с телекинеза. Държа го до челото си. Таблетът не се включва.

— Нека опитам аз — казва Сам.

Той бърника по таблета, а аз му разказвам за стълбата, за огромния скелет с амулета, за бюрото и за стената, покрита изцяло с листове хартия.

— Шест грабна една шепа от тях, но май няма да можем да ги прочетем — казвам.

— Значи, татко е имал тайна подземна бърлога — Сам се усмихва за първи път от дълги часове насам и ми връща таблета. — Той беше страхотен. Ще ми се да разгледам това, което Шест е взела.

— Разбира се — казвам. — Веднага след като видя Сара.

Сам разперва ръце, изумен:

— Какво да направя, за да те накарам да промениш решението си? Само ми кажи.

— Нищо. Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

За последен път бях в къщата й в Деня на благодарността. Спомням си, че вървях по алеята, когато зърнах Сара, която ми махаше от предния прозорец.

— Здравей, красавецо — каза тя, когато отвори вратата, а аз се обърнах и погледнах през рамо, сякаш съм решил, че говори на някого другиго.