Силата на шестимата

— Недей! — казва тя рязко.

В джоба й телефонът избръмчава отново, но тя не се помръдва, за да го провери.

— Искам да бъда с теб, Сара — казвам. — Нищо, което казвам, не изглежда както трябва. Искам само да кажа, че прекарах седмици, в които страшно ми липсваше, и няма нито един ден, в който да не съм мислил да ти се обадя или да ти напиша писмо.

Целият треперя. Виждам, че я губя.

— Обичам те. Нито за миг не се съмнявай в това.

— Аз също те обичам — плаче тя.

Затварям очи и вдишвам хладния въздух. Обзема ме неприятно чувство; чувство, от което настръхвам и което започва от гърлото ми и пълзи надолу към петите ми. Когато отварям очи, Сара се е отдалечила на няколко крачки от мен.

Чувам шум отляво, обръщам рязко глава и поглеждам към Сам. Със сведен поглед той клати глава, сякаш иска да ни каже, че не желае да се приближава, но се налага.

— Сам? — пита Сара.

— Здравей, Сара — прошепва той.

Сара обвива ръце около него.

— Толкова е хубаво да те видя — казва той в косите й. — Но, виж, Сара, съжалявам, много съжалявам и знам, че не сте се виждали дълго, обаче ние с Джон трябва да тръгваме. В голяма опасност сме. Нямаш представа.

— Имам все пак — тя се отдръпва от него и тъкмо когато се приготвям да я уверя отново колко много я обичам и да й кажа сбогом, настъпва истински хаос.

Всичко става толкова бързо, че не съм способен да го възприема напълно, сцените произволно прескачат като на развалена филмова лента. Мъж с противогазова маска блъска Сам отзад. Върху гърба на синьото му яке са изписани буквите ФБР. Някой обгръща с ръце Сара и я отвежда от мен. Метална граната се плъзга по тревата и спира до краката ми, белият дим, който излиза на талази от двата й края, изгаря очите и гърлото ми. Не мога да виждам. Чувам, че Сам се мъчи да повърне. Клатушкам се и се отдалечавам от металната кутия, падам на колене до пластмасова пързалка. Когато вдигам глава, виждам дузина агенти, всички с извадено оръжие, които ме заобикалят. Мъжът с маската, който бутна Сам, е сложил коляно върху гърба му. По мегафона гърми глас: „Не мърдайте! Сложете ръцете си върху главата и легнете по корем! Арестувани сте!“

Когато слагам ръце върху главата, колите, които стояха паркирани през цялото време, докато бяхме там, неочаквано оживяват — фаровете им светват, червени светлини мигат от таблата им вътре. Полицейски коли пищят зад ъгъла и бронирана кола с надпис отстрани SWAT13 прескача бордюра и забива спирачки по средата на баскетболното игрище. От нея с викове светкавично се изсипват мъже и точно тогава някой ме изритва в корема. Около китките ми щракват белезници. Над мен бръмчи хеликоптер. Мислите ми се вкопчват в единственото възможно обяснение.

Сара. Есемесите. Това не е била Емили. Полицаите са разговаряли с нея. Това, което е останало от сърцето ми, когато Сара се отдръпна от мен, се доразбива на хиляди късчета.

Тръскам глава с лице върху бетона. Усещам как някой измъква камата ми. Някакви ръце изваждат таблета от колана ми. Наблюдавам как теглят Сам за ръцете, за да го изправят, и очите ни се срещат за кратък миг. Не знам какво си мисли.

Белезници щракват около глезените ми, свързани с верига, която стига до китките ми. Издърпват ме бързо от земята. Белезниците са прекалено стегнати и се впиват в китките ми. Покриват главата ми с черна качулка, завързват я около гърлото ми. Не виждам нищо. Двама полицаи ме сграбчват за лактите, а друг ме бута напред.

— Имате право да мълчите — започва единият от тях, докато ме водят към една от колите и ме хвърлят отзад.

Глава 24

След пет минути ставам от леглото и поглеждам в гардероба да проверя дали има някакви дрехи, които бих искала да вземем. Държа един черен пуловер, когато решавам, че не мога да си тръгна, без да се сбогувам с Ектор.

Грабвам от стената чуждо яке с качулка и надрасквам бележка на Аделина: „Трябва да се сбогувам с един човек в селото.“

Двойната порта се отваря към мразовития въздух, но щом виждам полицейските и новинарските коли по „Кайе Принсипал“, веднага се чувствам; по-добре. Могадорианците няма да пробват нищо пред толкова много очевидци. Минавам през портата с нахлупена на главата качулка. Вратата на къщата на Ектор е открехната и чукам лекичко по касата.

— Ектор?

Отговаря ми жена:

— Кой е?

Вратата се отваря широко и пред мен застава майката на Ектор Карлота. Прошарената й коса е старателно подредена с фиби около главата й, лицето й е румено и засмяно. Облечена е с красива червена рокля и синя престилка. Къщата мирише на прясно изпечен сладкиш.

— Ектор вкъщи ли е, сеньора Рикардо? — питам.

— Моят ангел — казва тя. — Моят ангел се завърна.

Тя помни какво направих за нея, как излекувах болестта й. Смутена съм от начина, по който ме гледа, но тя се навежда към мен за прегръдка и аз не мога да устоя.

— Моят ангел се завърна — повтаря тя.

— Радвам се, че се чувствате по-добре, сеньора Рикардо.

От очите й бликат сълзи и след малко и моите очи се насълзяват.

— Няма защо — прошепвам.