Силата на шестимата

Зад Карлота се чува мяукане и когато се навеждам, виждам Завет да се мъкне към мен от кухнята, а от брадичката му капе мляко. Той мърка около крака ми и аз се навеждам и го галя по лъскавата козина.

— Откога имате котка? — питам.

— Тази сутрин дойде до вратата ми, мисля, че е много сладък. Кръстих го Фео13.

— Радвам се да те видя, Фео.

— Той е добър котарак — казва тя, опряла ръце на кръста. — Голям гладник.

— Радвам се, че двамата сте се сприятелили, Карлота. Съжалявам много, но ми се налага да си тръгвам. Трябва да говоря с Ектор. Той вкъщи ли е?

— В кафенето е — отговаря тя.

Разочарованието ми от това, че Ектор се е запил от рано сутринта, изглежда, се е изписало върху лицето ми, защото Карлота добавя:

— Само кафе сега. Той пие кафе.

Прегръщам я на сбогуване и тя ме целува по двете бузи.

Кафенето е претъпкано. Протягам ръка към вратата, но точно преди да я отворя, нещо ме кара да замръзна. Ектор седи на една малка маса, но го забелязвам само с периферното си зрение. Погледът ми е фиксиран върху този, който седи на стола срещу него — това е могадорианецът от снощи. Сега е гладко обръснат, а черната му коса е изсветлена до кестеняво, но няма как до го сбъркаш. Все така е висок и мускулест, със същите широки рамене, все така мрачен и отблъскващ, със същите гъсти вежди. Не ми трябва описанието на убиеца, за да знам, че той пасва идеално, със или без боядисаната коса и липсващите мустаци.

Пускам вратата и отстъпвам назад. „О, Ектор! — мисля си. — Как можа?“

Краката ми треперят, сърцето ми ще се пръсне. Стоя там и ги наблюдавам, могадорианецът се обръща и ме вижда, че стоя до прозореца. Тялото ми се вледенява. Светът сякаш спира да съществува. Стоя, цялата вцепенена, прикована към земята, не мога да помръдна нито един мускул. Могадорианецът ме наблюдава, което кара Ектор да се обърне в моята посока, и едва когато виждам лицето му, излизам от вцепенението и се задействам.

Залитам назад, обръщам се и започвам да бягам, но преди да съм се отдалечила, чувам вратата на кафенето да се отваря. Не се обръщам. Ако могадорианецът е по петите ми, не искам да знам.

— Марина! — крещи Ектор. — Марина!

Четирима полицаи пътуват с мен. Докосвам с върховете на пръстите си тежките вериги. Знам, че мога да ги разкъсам, ако поискам, или просто да отключа белезниците с телекинезата си, но мисълта за Сара изпива цялата ми енергия, необходима за подобно начинание. Не може да ме е предала. Моля, нека да не е тя.

Първоначалното пътуване отнема двайсет минути и нямам никаква представа къде се намираме. Издърпват ме от колата и ме набутват в друга, която, предполагам, е по-сигурна, предназначена е за по-дълго транспортиране. Пътуването този път сякаш няма край — два часа, може би три — и когато най-после спираме и отново ме изхвърлят навън, гадното усещане от това, което Сара може да е сторила, вече става почти непоносимо.

Въвеждат ме в някаква сграда. След всеки завой чакам да отключат поредната врата. Преброявам четири и във всеки нов коридор въздухът се променя, колкото по-нататък ме водят, толкова по-спарен е той. Най-накрая ме набутват в килия.

— Седни! — заповядва ми единият от тях.

Сядам върху бетонно легло. Качулката ми е свалена, но белезниците остават. Четиримата полицаи излизат и затръшват вратата. Двамата по-едри сядат пред килията ми, а другите двама си тръгват. Килията е малка — три на три метра, в нея има покрито с жълти петна легло, на което седя, както и метална тоалетна и умивалник. Нищо друго. Три от четирите й стени са от плътен бетон, а високо горе на задната стена има малък прозорец.

Макар че дюшекът е гнусен, лягам, затварям очи и изчаквам мислите ми да се успокоят.

— Джон! — чувам гласа на Сам.

Бързо отварям очи. Изтичвам до предната част на килията, хващам се за решетките.

— Тук съм! — викам в отговор.

— Млъквай! — изкрещява по-едрият от двамата пазачи и ми сочи полицейската си палка.

По коридора някой изкрещява и на Сам. Той не казва нищо повече, но поне знам, че е наблизо.

Промушвам ръка между решетките на килията и натискам с длан плоската метална повърхност на ключалката. Затварям очи, съсредоточавам телекинезата си, за да усетя вътрешните механизми, но не чувствам нищо, освен някакви вибрации, от които главата ме заболява толкова по-силно, колкото повече се концентрирам.

Килията се контролира електронно. Не мога да я отворя с телекинеза.

Бягам с все сила обратно към сиропиталището, качулката ми отзад се издува от въздуха като балон, а с набирането на скоростта облаците и синьото небе над мен се сливат в ярка белота.

Нахлувам през двукрилата порта и се втурвам към спалните помещения. Аделина седи върху леглото ми, върху скута й е сгъната бележката ми. В краката й стои малък куфар. Когато ме вижда, тя скача и ме прегръща.

— Трябва да видиш това — казва тя и ми подава хартията.

Разгъвам я и виждам, че в крайна сметка това не е моята бележка, а фотокопие на снимка.