Силата на шестимата

Той пуска молива върху масата, сключва пръсти зад главата си и се обляга назад. После отново се навежда напред и взема таблета.

— Искаш ли да ми кажеш какво е това?

— Надявах се вие да ми кажете. Намерихме го в гората.

Той го хваща за ръба и подсвирква.

— Намерил си това в гората? Къде по-точно?

— До едно дърво.

— Сега какво, ще ми се правиш на умник при всеки въпрос?

— Зависи, детектив. За тях ли работите?

Той връща таблета на масата.

— Да работя за кого?

— За морлоките — отвръщам с първото нещо, което се сещам от часовете по английска литература.

Детектив Мърфи се усмихва.

— Може и да се смеете, но те най-вероятно ще бъдат тук съвсем скоро — казвам.

— Морлоките ли?

— Да, господине.

— Като тези от „Машина на времето“?

— Точно тази. Тя е нещо като нашата Библия.

— И нека отгатна — ти и приятелят ти Самюъл Гууд сте от елоите?

— Всъщност сме от лориенците. Но за нашите цели днес и елоите стават.

Детективът бърка в джоба си и тръсва камата ми на масата.

Гледам вторачено десетсантиметровото й диамантено острие, сякаш не съм го виждал никога преди. Лесно бих могъл да убия този мъж — просто като преместя очи от камата към врата му, но първо трябва да освободя Сам.

— За какво служи това, Джон? Защо ти е такъв нож?

— Не знам за какво служат подобни ножове, господине. За дялкане?

Той взема бележника и молива.

— Защо не ми разкажеш какво се случи в Тенеси?

— Никога не съм бил там — отговарям. — Чувам, че било приятно местенце. Може би ще го посетя, когато изляза оттук, ще се запиша на един тур и ще разгледам забележителностите. Какво бихте ми препоръчали?

Той кима с глава, хвърля бележника върху масата и мята молива срещу мен. Отклонявам го, без дори да си помръдна пръста, и той подскача, когато го запращам срещу стената. Детективът обаче не забелязва нищо и изчезва през стоманената врата заедно с таблета и камата ми.

След малко ме връщат обратно в старата килия. Трябва да се измъкна оттук.

— Сам? — изкрещявам.

Охраната, която седи пред килията ми, скача от стола и замахва с палката към пръстите ми. Пускам решетките точно преди те да бъдат смазани.

— Млъквай! — заповядва той и насочва палката към мен.

— Какво си мислиш, че ме е страх от теб ли? — питам.

Струва ми се добра идея да го накарам да влезе в килията.

— Дреме ми, мъник такъв. Но ако продължаваш в същия дух, много скоро ще съжаляваш.

— Не може да ме удариш, хайде, пробвай. Аз съм прекалено бърз, а ти си прекалено дебел.

Пазачът се хили.

— Защо не си седнеш на леглото и не си затвориш устата, какво ще кажеш, а?

— Нали знаеш, че мога да те убия, когато си поискам? Без дори да си помръдна пръста.

— Така ли? — отговаря той и пристъпва напред, дъхът му вони на гранясало кафе. — Ами какво те спира?

— Пълната ми апатия и разбитото ми сърце — отвръщам. — Но в крайна сметка и двете ще отшумят и тогава просто ще стана и ще си тръгна.

— Нямам търпение, Худини14 — отговаря той.

Още малко и ще успея да го примамя да влезе в килията, а отключи ли вратата, двамата със Сам сме свободни като птички.

— Знаеш ли на кого приличаш? — питам го.

— Казвай — отговаря ми той.

Обръщам се с гръб и се навеждам напред.

— Дотук беше, боклук такъв — той посяга към контролния панел на стената и се затътря към вратата на килията, но оглушителен взрив разтърсва целия затвор.

Пазачът залита върху решетката, разбива челото си и се смъква на колене. Аз падам и инстинктивно се пъхам под леглото. Настъпва пълен хаос — крясъци и изстрели, дрънчене на метал и силни гърмежи. Включва се аларма и в коридора се задейства мигаща синя светлина.

Обръщам се по гръб, извивам ръце да хвана здраво веригата, свързваща китките ми. Като използвам краката си вместо лост, се изпъвам и разкъсвам на две веригата, която свързва ръцете и краката ми. Използвам телекинеза, за да отключа белезниците, и ги пускам на пода. Правя същото и с тези около глезените.

— Джон! — крещи Сам в коридора.

Изпълзявам до предната част на килията.

— Тук съм!

— Какво става?

— Тъкмо щях да те питам същото! — изкрещявам в отговор.

И другите затворници крещят през решетките на килиите си. Пазачът, който се сгромоляса пред килията ми, пъшка и се опитва да се изправи на крака. Кръв се стича от дълбока рана на главата му.

Земята се разтриса отново. По-силно и продължително от първия път. Отдясно по коридора с бясна скорост се носи мъгла от прах. За секунда оставам заслепен, но промушвам ръката си между решетките и изкрещявам на пазача:

— Пусни ме оттук!

— Ей, как си свали белезниците?

Виждам, че е дезориентиран, неуверено пристъпва ту на едната страна, ту на другата, не обръща никакво внимание на останалите пазачи, които бягат покрай него с извадено оръжие. Целият е покрит с прах.

Хиляди изстрели се чуват отдясно по коридора. Отговаря им рев на звяр.

— Джон! — пищи Сам с тон, който никога преди не съм чувал от него.

Погледите ни с пазача се срещат и аз се провиквам:

— Всички тук ще умрем, ако не ме пуснеш да изляза!