Силата на шестимата

— Тъй или иначе, за мен ще е по-лесно да стигна дотам сама — казва Шест, но се усеща, че е засегната.

— Ще се биеш заедно с по-опитни гардове — успокоявам я аз. — А и сигурно ще са нужни двама, за да измъкнем сандъците оттам.

Бърни Косар излайва от предната седалка.

— Да, приятелю — казвам. — И ти си част от този екип.

Сандъка го няма. Изпадам в паника и плуввам цялата в пот. Още малко и ще повърна. Дали през цялото време могадорианците са знаели, че той е тук горе? Защо не ме впримчиха тук, когато имаха възможност? Понасям се обратно и стъпвам на пода на нефа.

— Изчезнал е, Аделина — прошепвам.

— Сандъкът ли?

— Няма го.

Прегръщам я и заравям лице на рамото й. Тя издърпва нещо над главата си. Това е бледосин, почти прозрачен амулет, окачен на бежова връв. Тя внимателно го плъзва по косата ми и го пуска около врата ми. Върху кожата ми той е и студен, и топъл, й сияе ярко. Дъхът ми спира.

— Какво е това? — питам я и покривам сиянието с ръце.

— Лоралит, най-могъщият скъпоценен камък на Лориен, който се намира единствено в ядрото й — прошепва тя. — Криех го през цялото време. Твой е и няма смисъл да го крием повече. Със или без амулета, те знаят коя си. Никога няма да си простя, че не те тренирах както трябва. Никога. Съжалявам, Марина.

— Няма нищо — успокоявам я и усещам как в очите ми напират сълзи.

През всичките тези години това беше единственото нещо, което исках от нея. Разбиране. Другарство. Усещане за споделени тайни.

Приближаваме летището и страхът от раздялата се стоварва отгоре ни. Сам се опитва да се разсее, като чете страниците, които Шест взе от кабинета на баща му.

— Иска ми се да мога да ги разгърна в справочния отдел на някоя библиотека.

— След Западна Вирджиния — казвам. — Обещавам.

Шест ни инструктира внимателно как да открием картата, която ще ни отведе до пещерата. Останалата част от пътуването прекарваме в мълчание. Влизаме в паркинг на „Макдоналдс“ на километър и половина от „Дълес“.

— Трябва да знаете три неща, момчета.

Въздъхвам.

— Защо имам усещането, че никое от тези неща няма да е хубаво?

Тя не ми обръща внимание и пише нещо върху гърба на касова бележка.

— Първо, това е адресът, на който ще бъда точно след две седмици в пет следобед. Да се срещнем там. Ако ме няма, ако поради някаква причина вас ви няма, тогава се връщаме след седмица и правим същото. Ако някой от нас не успее след втората седмица, тогава според мен трябва да приемем, че той няма да дойде.

Тя подава бележката на Сам, той я прочита и я пъха в джоба на дънките си.

— След две седмици, в пет часа следобед — казвам. — Ясно. А какво е второто нещо?

— Бърни Косар не може да влезе в пещерата с вас.

— Защо?

— Защото това ще го убие. Не ми е съвсем ясно как, но могадорианците контролират зверовете си, като пускат някакъв газ из цялата пещера който влияе само върху животни. Ако някое от тях напусне определеното му място, умира. Когато накрая се измъкнах оттам, точно пред входа на пещерата имаше една камара трупове на умрели животни. Животни, които бяха стигнали твърде близо до свободата.

— Гадна работа — казва Сам.

— И какво е последното?

— Пещерата им е оборудвана с всякакви проследяващи устройства, за каквито може да се сетите. Камери, детектори за движение, уреди за мерене на телесната температура, инфрачервени лъчи. Всичко. Кситарисът ще ви помогне да минете през всичко това, но когато му се изчерпи енергията, внимавайте, защото те ще ви открият.

— Къде отиваме? — питам Аделина.

Сега, когато сандъка го няма, се чувствам без посока. Дори с амулета около врата.

— Отиваме в камбанарията, а ти ще използваш телекинезата си, за да ни смъкнеш в двора. После хукваме да бягаме.

Хващам я за ръка и се втурваме, когато отзад в нефа внезапно изфучава огнено кълбо. Огънят обгръща задните пейки и буйно се извива нагоре към високия таван. Нефът сега е по-светъл, отколкото по време на неделната литургия. Мъж с шлифер и дълга руса коса крачи уверено откъм северния коридор — нашия път към свободата. Всички мускули в тялото ми се отпускат едновременно, всеки сантиметър от кожата ми настръхва.

Той стои и ни наблюдава, пламъците поглъщат още няколко редици с пейки и върху лицето му се изписва ехидна усмивка. С крайчеца на окото си виждам Аделина да пъха ръка под дрехата си. Изважда нещо оттам, но не мога да разбера какво. Застанала е зад мен, погледът й е насочен към задната част на нефа. Тогава, все така внимателно, тя се протяга и ме блъска зад себе си.

— Не мога да компенсирам изгубеното време, нито грешките, които допуснах — казва тя. — Но със сигурност ще се опитам. Не се оставяй да те заловят.

В този миг могадорианецът се приближава, готов за атака, точно на централната пътека. Много по-огромен е, отколкото изглеждаше от разстояние, вдига дълъг меч, който свети с флуоресциращ зелен цвят.

— Махай се колкото е възможно по-далече оттук — казва Аделина, без да се обръща. — Бъди храбра, Марина.

Шест пуска кситариса в поставката за чаша на таблото и се измъква от джипа.

— Закъснявам — казва тя и затваря вратата.