Силата на шестимата

Използвам едната си ръка като фенерче, а другата като мачете и бягам през гората с лекота, без да ме е грижа дали Сам се движи близо зад мен. След няма и минута виждам друг могадорианец, който се мъчи с някакво повалено дърво. Някъде от двайсет и повече метра повдигам високо над земята дървото, изхвърлям го и принуждавам могадорианеца да се олюлее и да падне с главата напред. Пробивам си път през някакви бурени и го намирам да лежи неподвижен по корем. Виждам, че сандъкът не е у него. Наръгвам го два пъти с камата и го убивам.

— Джон! — вика Сам в мрака. — Ей, пич?

Отново вдигам длан и осветявам наоколо и когато Сам пристига, оглеждам дърветата.

— Кажи ми, че си го взел!

— Още не — отговарям.

— Сандъка го няма — мърмори Сам.

— Надявам се Шест да е имала по-голям късмет от мен — протягам ръка назад, за да измъкна белия таблет, и го показвам на Сам.

— Имаме обаче това.

Той го сграбчва от ръката ми.

— От кладенеца ли е?

— Това не е всичко, което открихме. Почакай само да ти кажа какво още… — внезапно разпознавам мястото, където се намираме.

Спирам да се движа, спирам дори да дишам.

Сам ме сграбчва за рамото и казва:

— Ей, пич! Какво става? Усещаш ли нещо? Например, че някой току-що е отворил сандъка ти?

Доколкото мога да кажа, сандъкът ми все още не е отворен. Чувството, което се надига в мен, е нещо съвсем различно.

— Намираме се близо до къщата на Сара!

Глава 22

Вратата в дъното на кулата се отваря със скърцане и чувам стъпки. Долавям ехо от дишане. Който и да е, ще е невъзможно да скрия упоената Аделина, котарака и сандъка, натъпкан с извънземни оръжия и артефакти. Полека връщам в сандъка клончето и затварям капака. Завет изпълзява до ръба на пода на камбанарията, присяда и поглежда надолу в мрака. Мълчим, но изведнъж Аделина изхърква дълго и провлечено.

Стъпките по извитата стълба се забързват. Разтърсвам Аделина няколко пъти, за да я събудя. Тя пада настрани.

Какво да правя? — питам безмълвно Завет.

Котаракът скача върху сандъка, после се връща обратно, но само за да мърка около краката ми. Това определено не е отговор, обаче ми подсказва една идея. Навеждам се, слагам Завет върху сандъка и се покатервам до единия от двата прозореца. Студеният въздух прониква през пижамата ми и зъбите ми веднага започват да тракат. Стъпките се приближават.

Мисловно повдигам сандъка високо във въздуха, ноктите на Завет се впиват в капака за безопасно приземяване. Навеждам се и пренасям по въздуха сандъка над мен и през прозореца. Веднага след това го спускам внимателно върху заледената поляна десет етажа по-долу. Завет скача от него и побягва в мрака. Пренасям и Аделина по въздуха над мен, нощницата й забърсва главата ми, после внимателно я пускам до сандъка.

Стъпките вече се чуват силно. Прехвърлям крака навън през прозореца. Концентрирам се, колкото мога в момента, и успявам да се издигна няколко сантиметра над студения камък. Изхвърлям се навън срещу бушуващия вятър. Преди да се спусна по-ниско и по-далече от кулата, виждам мустакатия могадорианец от кафенето да обикаля последния завой на стълбата и с тежки стъпки да влиза в камбанарията.

Концентрацията ми поддава и се разпада на безброй късчета. Понасям се стремглаво надолу. До мига, в който притискам ръце върху гърдите си и концентрирам мисълта си върху полет като перце. Дясното ми коляно се приземява на косъм от треперещото тяло на Аделина.

Изпадам в паника. Трябва да се опитам да завлека някак си сандъка и Аделина до селото, където да се скрием. Само че е тъмна нощ, ние сме по нощници, а там светят само няколко прозореца. Или пък бързо да намеря място в сиропиталището, където можем да се скрием. На могадорианеца ще му е нужно по-малко време да слезе от кулата, отколкото му е отнело да я изкачи, но все пак трябва да извърви дългия коридор и да пробяга още едни стълби, за да стигне до първия етаж. Пъхам глава през портата и щом виждам, че теренът е чист, премятам Аделина върху сандъка и плавно ги понасям по въздуха към нефа. Мощта ми е почти на свършване, но някак си успявам да събера достатъчно сили, за да напъхам сандъка, Аделина и моя милост в дъното на проветривата, студена и влажна ниша, където е бил скрит сандъкът в самото начало.

Започвам да си мисля, че с отварянето на сандъка съм довела могадорианеца директно при мен. Навярно червеното пулсиране на кристала, който изпуснах, е някакъв вид предавателно устройство. Аделина със сигурност знае какво е то и какво трябва да се направи. За да преодолея страха, че враждебна и зла извънземна раса идва директно за мен, за да се извиня по някакъв начин на Аделина, че съм я упоила, и за да се стопля малко, слагам глава върху гърдите й и я прегръщам през кръста.

Часове по-късно чувам как Аделина сумти, после размърдва крака под моите.

— Аделина? — прошепвам. — Будна ли си?

— Кой е? Марина, ти ли си?

Прошепвам:

— Аделина, трябва да си много тиха, ама много.

— Защо — пита тя шепнешком. — Къде сме?