Силата на шестимата

Притискам чело върху стъклото и разпознавам порутената плевня, старата табела за ябълки, зеления пикап, който все още се продава. Топлина се разнася по цялото ми тяло. От всичките места, на които съм живял, Парадайс ми е любимото. Тук намерих най-добрия си приятел. Тук развих първия си завет. Тук се влюбих. Но Парадайс беше и мястото, където срещнах първия си могадорианец. Където водих първата си истинска битка и изпитах истинска болка. Това е мястото, където умря Анри.

Бърни Косар скача на седалката до мен, опашката му се върти с невероятна скорост. Тика носа си през малкия процеп на прозореца откъм неговата страна и души настървено познатия въздух.

Завиваме по първия страничен път вляво, правим още няколко завоя, връщаме се от време на време, искаме да се убедим, че никой не ни следи. Търсим най-доброто и най-малко подозрителното място, където да оставим колата, и междувременно преговаряме още веднъж плана си.

— Щом вземем предавателя, веднага се връщаме в колата и незабавно напускаме Парадайс — казва Шест. — Нали така?

— Точно така — отговарям.

— Не се свързваме с никого другиго, просто си тръгваме. Напускаме.

Знам много добре, че тя има предвид Сара, и прехапвам устни. Най-после, след толкова седмици в бягство, отново съм в Парадайс и ми казват, че не мога да се видя със Сара.

— Ясно ли е, Джон? Напускаме! Незабавно!

— Остави ме на мира. Знам какво намекваш.

— Извинявай.

Сам паркира джипа на неосветена улица, под едно кленово дърво, на около три километра от собствения дом. Обувките ми докосват асфалта, дробовете ми поемат първата глътка истински въздух на Парадайс. Мигновено ми се приисква да се върна в миналото и всичко да е както преди — да празнувам Вси светии, да се прибирам у дома при Анри, да седя до Сара на дивана в моята стая.

Не искаме да рискуваме да изгубим сандъка ми, като го оставим в неохраняема кола, така че Шест отваря задната врата и го вдига върху рамото си. Намества го удобно и става невидима.

— Чакай — казвам. — Първо искам да извадя нещо оттам. Шест?

Шест се появява отново и аз отварям сандъка, изваждам камата, мушвам я в задния джоб на дънките.

— Добре. Вече съм готов. Бърни Косар, приятелю, ти готов ли си?

Бърни Косар се преобразява в малък кафяв бухал, пляска с криле и каца върху един нисък клон на кленовото дърво.

— Хайде, да го направим! — Шест вдига сандъка и отново изчезва.

Започваме да бягаме. Виждам, че Сам тича след нас с добро темпо, прескачам някаква ограда и набирам скорост по края на най-близкото поле. След по-малко от километър завивам и навлизам в гората, харесва ми как клоните се чупят в гърдите и ръцете ми, как високата трева се удря по дънките ми. Често поглеждам назад през рамо. Сам никога не е на повече от половин метър зад мен, прескача дънери, промушва се под клоните. Чувам шум зад себе си и тъкмо да посегна към камата, когато Шест ми прошепва, че това е тя. Виждам как една туфа трева се разделя по средата и я следвам.

За щастие Сам живее в покрайнините на Парадайс, а разстоянието между съседите там е няколко акра12. Спирам да тичам точно преди края на гората, когато отпред се появява неговата къща. Малка, скромна къща, с бяла алуминиева обшивка и черни покривни плочки, тесен комин върху десния скат на покрива и с висока дървена ограда, която обикаля задния двор. Шест се материализира и пуска сандъка ми.

— Това ли е къщата? — пита.

— Да.

Трийсет секунди по-късно Бърни Косар каца на рамото ми. Минават още четири минути и Сам пристига, като пристъпва тежко през шубраците. Застава до нас, не му достига въздух и плътно е опрял длани върху бедрата си. Вдига поглед към къщата в далечината.

— Как се чувстваш? — питам.

— Като беглец. Като лош син.

— Помисли си колко много би се гордял баща ти, ако успешно приключим задачата.

Шест става невидима и се впуска да разузнава наоколо. Проверява сенките около съседните къщи, задните седалки на всяка една от колите на улицата. Когато се връща, ни казва, че всичко е окей, само къщата вдясно имала лампи със сензорен датчик за движение. Бърни Косар излита и каца на най-високата точка на покрива.

Шест хваща Сам за ръка и двамата стават невидими. Пъхам сандъка под мишница и тихичко ги следвам до оградата отзад. Те се материализират, Шест се прехвърля първа през оградата, после и Сам. Прехвърлям сандъка през оградата и бързо се изкачвам по нея. Скатаваме се зад един обрасъл храст и аз оглеждам внимателно задния двор, дърветата в него, високата трева, големия пън, ръждясалата двойна детска люлка и старата ръчна количка до нея. Отляво на къщата е задната врата, а вдясно се виждат два тъмни прозореца.

— Ето там — шепне Сам и сочи с пръст.

Това, което първоначално взех за пън, стърчащ по средата на двора, при по-внимателно вглеждане всъщност се оказва широк каменен цилиндър. Присвивам очи и виждам някакъв триъгълен предмет да стърчи върху него.

— Веднага се връщаме — прошепва Шест на Сам.

Уловен за ръката на Шест, ставам невидим.

— Добре, Орел Гууд. Пази сандъка, сякаш животът ми зависи от него. То си е точно така.