Силата на шестимата

От много отдавна не съм я държала за ръка и това ми напомня как се гушехме една до друга в кораба на път за Финландия, когато аз бях болна, а тя силна. Навремето бяхме много близки, като гърне и похлупак, а сега дори най-обикновено докосване на ръката й ми е чуждо.

— Толкова съм уморена — признава Аделина, докато се изкачваме на втория етаж.

Вече сме по средата на пътя до северното крило и камбанарията, защитена с катинар.

— Не знам какво ми става.

Аз обаче знам.

— Искаш ли да те нося?

— Не можеш да ме носиш.

— Не и с ръцете си — отговарям.

Твърде отпаднала е, за да спори. Съсредоточавам се върху краката й, миг по-късно вече съм повдигнала Аделина над пода и тя се носи по въздуха из прашните коридори. Потънали в мълчание, минаваме покрай древните статуи, изсечени в каменната стена, и навлизаме в по-тесния коридор. Тревожа се да не е заспала, но тя се обажда:

— Не мога да повярвам, че използваш телекинеза, за да пренасяш по въздуха старица като мен. Къде отиваме?

— Наложи се да го скрия — прошепвам — Почти стигнахме, уверявам те.

Отключвам катинара и той пада от дръжката на дъбовата врата, после тръгвам след летящата Аделина по каменното стълбище, което се вие около северната кула нагоре към камбанарията. Чувам слабото мяукане на котарака Завет отгоре.

Отварям вратата към камбанарията и слагам внимателно Аделина долу до сандъка. Тя се подпира с лявата си ръка върху капака и отпуска глава върху него; ясно е, че е изгубила битката с хапчетата, и се ядосвам на себе си, че я изиграх така. Завет се покатерва в скута й и ближе дясната й ръка.

— Откъде се взе тази котка тук?

— Не питай. Чуй ме, Аделина, вече се унасяш, а ми трябваш, за да отворим сандъка, преди да заспиш съвсем.

— Мисля, че го нямам…

— Какво нямаш?

— … в себе си точно в този момент, Марина — очите й са затворени.

— Имаш го.

— Сложи ръката си върху катинара на сандъка. Сложи ръката ми от другата страна.

Притискам длан отстрани на катинара, топла е. Използвам телекинеза и издърпвам лявата й ръка от езика на Завет и я пренасям от другата му страна. Тя сключва пръсти с моите. Минава секунда. Ключалката прещраква и се отваря.

— Ей, хора? Нещо става, хъм, нещо се случва тук — седемте сфери, които се носят пред гърдите ми на задната седалка на джипа, забързват движението си и аз вече не мога да ги контролирам. Светлината става толкова ярка, че покривам очите си.

— Ей, ей, пич, престани! — озъбва се Сам. — Опитвам се да карам.

— Не знам какво става!

— Спри колата! — изкрещява Шест.

Сам мълниеносно насочва автомобила към банкета и набива спирачки, камъни и чакъл хрущят и свистят, когато се удрят в колата. Шестте планети и слънцето вече не са толкова ярки, а планетите започват да се въртят около слънцето с такава скорост, че човек трудно може да се фокусира върху някоя от тях. След всяка орбита те биват погълнати от слънцето, което придобива размерите на баскетболна топка. Новообразуваното кълбо се върти, сякаш има ос, и произвежда толкова ярка светлина, че за миг оставам заслепен. После яркостта постепенно намалява, отделни части от повърхността на кълбото се издигат и спускат, докато накрая се получава точно копие на Земята с всичките седем континента, всичките седем морета.

— Това не е ли…? — пита Сам. — Прилича ми на Земята.

Планетата се върти близо до главата ми и на третото или четвъртото завъртане забелязвам една точица пулсираща светлина.

— Хей, виждате ли тази светлинка? — питам. — Прилича ми на Европа.

— Ами да — съгласява се Сам.

Изчаква още едно завъртане на кълбото и присвива очи:

— Май е някъде в…? В Испания или Португалия? Някой може ли да стигне лаптопа? Бързо.

Не откъсвам очи от кълбото и от малката пулсираща светлина, търся с ръка зад себе си и накрая напипвам лаптопа. Подавам го на Шест, а тя го предава на Сам. Той поглежда към кълбото, което се рее над задната седалка, изписва нещо и поглежда:

— Ами, определено това е в Испания и, изглежда, е близо до… Ами по всичко личи, че най-близкият град се нарича Леон. Но градът се пада леко встрани. Със сигурност гледаме планинската верига Пикос де Еуропа. Някой да е чувал за нея?

— Изобщо не съм чувал подобно нещо — казвам.

— Аз също — добавя Шест.

— Възможно ли е това да е нашият кораб? — питам.

— Няма начин, не и в Испания. Е, поне силно се съмнявам — казва тя. — В смисъл, ако това е нашият кораб, защото точно сега започна да свети, да ни показва къде е? Няма логика. Пък и ти досега си ги гледал тези сфери, колко пъти?

— Десетина — отговарям. — Навярно и повече.

Сам обгръща с ръце облегалката си за глава и повдига вежди:

— Точно така. Изглежда, нещо току-що ги е активирало.

Двамата с Шест се споглеждаме.

— Това определено може да е някой от останалите — казва Сам.

— Не е изключено — съгласява се Шест. — А може и да е капан.

Тя поглежда към Сам:

— Имаше ли някакви подозрителни новини от Испания?

Той клати глава.

— Не и допреди пет часа. Но сега пак ще проверя — започва да блъска по клавиатурата.