Силата на шестимата

— Казва се Марън Елизабет — обаждам се аз. — Марън Елизабет.

— Ох, ти го издаде! — казва Сам. — Тъкмо щях да кажа Марън Елизабет.

— Да, бе — казва тя.

— Аз бях, аз познах, аз познах! Марън Елизабет е страхотно име. Искаш ли да ти викаме така? Четири се казва Джон, нали така, Четири?

Почесвам Бърни Косар по главата. Мисля, че няма да мога да свикна да го наричам Хадли, но може би ще успея да се обръщам към Шест с Марън Елизабет.

— Според мен трябва да си избереш човешко име — казвам. — Ако не е Марън Елизабет, тогава някое друго. Искам да кажа, поне за пред непознати.

Всички се умълчаваме, аз протягам ръка назад, бъркам в сандъка и изваждам кадифената чантичка, в която е слънчевата система на Лориен. Слагам шестте планети и слънцето върху дланта си и ги наблюдавам как се завъртат във въздуха и оживяват. Щом планетите започват да обикалят около слънцето, откривам, че мога мислено да намалявам яркостта на сиянието им. Нарочно се вглъбявам в тях и успявам да забравя само за няколко мига, че може би скоро ще видя Сара.

Шест се обръща да види слънчевата система с намалена яркост пред гърдите ми и накрая казва:

— Не знам, все още ми харесва името Шест. Казвах се Марън Елизабет, когато бях друга личност, а точно сега Шест ми се струва най-подходящо. Ако някой попита, може да кажем, че е съкращение от нещо.

Сам я поглежда:

— От какво? От шейсет?

Изваждам седем чаши и слагам чайника на печката. Чакам водата да заври и с опакото на метална лъжица смачквам на фин прах три от хапчетата, които откраднах от майката на Ектор. Елла е застанала до мен и ме наблюдава както обикновено, когато е мой ред да приготвям вечерния чай за сестрите.

— Какво правиш? — пита тя.

— Нещо, за което сигурно ще съжалявам — отговарям. — Но трябва да го направя.

Елла изглажда върху масата парче смачкан лист хартия и поставя върха на молива върху нея. На бърза ръка прави идеална рисунка на седемте чаши за чай, които съм подредила една до друга. От това, което мога да измъкна от нея, разбирам, че се е запознала с някаква двойка мъж и жена в кабинета на сестра Лусия, които й казали, че имат „много любов за раздаване“. Нямам представа колко дълго е продължила срещата, но Елла ми казва, че утре щели да дойдат пак. Знам какво означава това и разливам по чашите врялата вода от чайника колкото се може по-бавно. Така се опитвам да удължа времето, прекарано с нея.

— Елла, колко често мислиш за родителите си? — питам я.

Кафявите й очи се разширяват.

— Днес ли?

— Да, днес или който и да е друг ден?

— Не знам… — казва тя провлечено. След кратка пауза добавя: — Милион пъти?

Навеждам се да я прегърна и не знам дали защото изпитвам огромно съжаление към нея, или защото ми е жал за самата мен. Моите родители също са мъртви. Жертви на една война, която аз трябва да продължа някой ден.

Изсипвам стритите хапчета в чашата на Аделина, съжалявам, че се налага да я упоявам. Нямам друг избор. Тя може да си стои със скръстени ръце и да чака смъртта, щом така предпочита. Аз обаче отказвам да отстъпя или да се оставя да бъда победена, без да се бия, без да направя всичко, което е по силите ми, за да оцелея.

С клатещ се в ръцете ми поднос оставям Елла на масата и започвам обиколката си. Раздавам чашите чай една по една из сиропиталището. Завеждат ме в крилото на сестрите, за да дам чая на Аделина, и аз внимателно подбутвам чашата й най-отпред. Тя я взема и ми кимва учтиво.

— Сестра Камила не се чувства добре тази вечер и ме помолиха да я заместя и да спя при децата.

— Добре — отговарям.

Претеглям възможностите, които ми дава това, че двете с нея ще бъдем в една и съща стая през нощта, и я наблюдавам как изпива една голяма глътка от чашата. Не знам дали току-що не направих огромна грешка, или значително подпомогнах каузата си.

— В такъв случай ще се видим скоро — казва тя и ми намига.

Стъписвам се и за малко да изпусна на пода останалите върху подноса две чаши.

— Ами добре — измънквам аз.

Половин час по-късно настъпва време за лягане, но никой не заспива веднага, много от момичетата си шепнат в тъмното. През няколко минути надигам глава и поглеждам към Аделина, която лежи на леглото си в другия край на стаята. Напълно съм объркана от онова намигване.

Минават още десет минути. Ясно е, че почти всички са все още будни, включително и Аделина. Тя обикновено заспива бързо, когато е дежурна, и това, че все още е будна, ме кара да си мисля, че и тя чака всички в стаята да заспят. Вече съм сигурна, че с намигането си ми показа, че иска да се върнем към разговора ни. Стаята притихва, изчаквам още десет минути и отново надигам глава. Внезапно тя вдига лявата си ръка високо като бяло знаме на капитулацията и ми сочи вратата.

Отхвърлям завивките встрани и на пръсти излизам от стаята. Стигам коридора, дебнешком пристъпвам в сенките, не дишам. Надявам се това да не е някакъв капан, заложен ми от Аделина и сестра Дора. След половин минута Аделина излиза в коридора. Пристъпва тежко и се люшка между стените.

— Ела с мен — прошепвам и я хващам за ръката.