Силата на шестимата

Колената ми се подкосяват, хващам се за ръба на масата, за да не падна. Нямам право да съм толкова разстроена от мисълта, че Елла ще напусне сиропиталището, но тя е единствената ми приятелка. Разбира се, винаги съм знаела, че тя е на първо място в списъка на сестрите за най-подходящите за осиновяване момичета. Елла е на седем години, сладка е и умна, изобщо е чудесно да си до нея. Искрено се надявам да си намери дом, особено след като е изгубила родителите си. Но аз не съм готова да я пусна, колкото и егоистично да звучи това.

Когато пристигнахме тук с Аделина, бях убедена, че никога няма да бъда осиновена, а сега седя и се чудя дали нямаше да е по-добре, ако ставах за осиновяване. Може би някой щеше да ме заобича.

Давам си сметка, че дори Елла да бъде осиновена още днес, ще отнеме известно време да се прегледат и одобрят документите. Това означава, че тя ще остане тук още седмица, а може би две или три. Но така или иначе сърцето ми е разбито и съм още по-непоколебима в решението си да се махна от това място веднага щом отворя сандъка.

Потътрям се навън от столовата, намирам палтото си, промъквам се през портата и тръгвам надолу по хълма, без да ми пука, че ще пропусна училище. Продължавам да дебна за мъжа с книгата за Питакъс, движа се по тротоара зад амбулантните търговци по „Кайе Принсипал“, притичвам от сянка на сянка.

Минавам покрай „Ел Пескадор“, селския ресторант, и хвърлям поглед към калдъръмената алея. Там виждам, че капакът на една боклукчийска кофа се клати и пада на земята. Самата кофа започва да се тресе и люлее, вътре се чува боричкане. Чифт черно-бели лапи се хващат за ръба на кофата. Това е котарак, мъчи се да се измъкне и накрая тупва на земята. Встрани на тялото му забелязвам дълга драскотина. Едното му око е затворено и подуто. По всичко личи, че ще припадне от изтощение или от глад. Той просто остава да лежи в купчина боклук, сякаш се е предал.

— Бедничкият ми — казвам.

Още не съм стъпила на алеята, но вече знам, че ще го излекувам. Котаракът мърка, когато коленича до него, и щом слагам ръка върху козината му, не усещам никаква съпротива. Студът потича бързо от мен към него, по-бързо, отколкото беше в случая с Елла или със собствената ми буза, може заветът да е станал по-силен или да се проявява по-скоростно при животните. Краката му се изпъват и лапичките се разтварят, дишането се възстановява и преминава в силно мъркане. Внимателно го обръщам. Искам да го прегледам встрани отдясно. Виждам, че е напълно излекуван, покрит с бляскава черна козина. Подутото око сега е отворено и гледа към мен. Кръщавам го Завет и му казвам:

— Завет, ако искаш да попътуваш извън селото, трябва да поговорим. Струва ми се, че скоро ще си тръгна и ще имам нужда от приятна компания.

Изведнъж се стряскам от някаква фигура, която се появява в края на алеята. Това обаче е Ектор, който бута майка си в инвалидната количка.

— А, това е морската Марина! — провиква се той.

— Здравей, Ектор Рикардо — поздравявам го и тръгвам към него.

Майка му изглежда унила и отнесена, витае някъде далече и ми се струва, че състоянието й се е влошило.

— Кое е това приятелче? Здравей, мъник! — Ектор се навежда и почесва Завет под брадичката.

— Намерих го на улицата и го взех за компания.

Крачим бавно, разговаряме за времето и котарака Завет и така стигаме до входната врата на къщата на Ектор и майка му.

— Ектор! Виждал ли си скоро в кафенето мъжа с мустаците и книгата?

— Не, не съм — отговаря той. — Какво толкова те безпокои той?

Колебая се.

— Просто ми прилича на един познат.

— Само това ли?

— Да.

Той усеща, че лъжа, но и знае много добре, че не бива да си вре носа. Ясно ми е, че ще бъде нащрек и ще следи за мъжа, за когото съм убедена, че е могадорианец. Просто се моля да не го наранят.

— Беше ми приятно да те видя, Марина. Не забравяй, че днес е учебен ден — намигва ми той.

Кимам овчедушно, той отключва входната врата, влиза в къщата гърбом и издърпва навътре болната си майка.

Зад мен теренът е чист и аз продължавам да се разхождам още известно време, мисля си за сандъка, за това кога пак ще мога да разговарям с Аделина. Мисля си и за беглеца Джон Смит, за Елла и за евентуалното й осиновяване, за снощната ми борба в нефа. В края на „Кайе Принсипал“ забивам поглед в училищната сграда, мразя входната врата и прозорците, бясна съм за всяка минута, прекарана вътре, вместо да бъда в движение, непрекъснато да сменям името си във всяка нова държава. Чудя се какво ли име бих си избрала в Америка.

Котаракът Завет мяука около краката ми, когато се връщам през селото. Продължавам да се движа под сенките, внимателно проучвам пресечките пред мен. Надничам през прозореца на кафенето, хем ми се иска, хем не ми се иска да видя могадорианеца с мустаците. Няма го вътре, но Ектор вече е там, смее се на нещо, което жената от съседната маса току-що каза. Ектор ще ми липсва много, така както и Елла. Имам двама приятели, а не един.