Силата на шестимата

Ла Горда е застанала пред огледалото и разглежда обезцветената кожа на лицето си. Вижда над рамото си отражението ми в огледалото и веднага пуска водата. Опитва се да се концентрира върху миенето на ръцете си. Нямам нищо против. Всъщност не желая да предизвиквам страх у хората, но ми харесва идеята да ме оставят на мира. Елла излиза от едно от преградените за тоалетни места и чака реда си пред умивалниците. Притеснявам се, че ще започне да се страхува от мен заради това, което сторих в нефа, но в мига, в който ме вижда, Елла прави ефектен жест, като огъва дясната си длан над главата. Навеждам се над ухото й:

— Значи си добре?

— Благодарение на теб — отвръща високо тя.

Улавям погледа на Ла Горда в огледалото.

— Ей, чуй ме — прошепвам. — Миналата нощ си остава нашата малка тайна. Всичко, което се случи миналата нощ, е наша тайна, нали така? Не казвай на никого.

Тя слага пръст пред затворените си устни и аз се чувствам по-добре. Но има нещо в погледа на Ла Горда, което не се връзва. Може би в крайна сметка враждата ни не е приключила.

Вниманието ми изцяло е погълнато от мисълта какво ли има в сандъка. Дори се отказвам от сутрешното ровене в интернет за новини около Джон и Анри Смит. Нямам търпение да чакам до сутрешната литургия, за да видя Аделина. Обикалям стаите, за да я търся, но нея я няма никъде. Бие първата камбана за сутрешната литургия.

Примъквам се до Елла на една от последните редици и й намигам. Съзирам Аделина на първия ред. По средата на литургията тя поглежда през рамо и очите ни се срещат. Аз й соча към нишата в нефа, където толкова години е криела сандъка. Веждите й се стрелкат нагоре.

— Не можах да разбера какво искаше да ми кажеш — казва Аделина след литургията.

Двете сме застанали от лявата страна на нефа, под прозорец с витраж, изобразяващ свети Йосиф. Светлината струи в приглушени нюанси на жълто, кафяво и червено. Погледът на Аделина е толкова сериозен, колкото и позата й.

— Намерих сандъка.

— Къде?

Кимвам с глава нагоре и вдясно.

— Аз трябваше да реша кога си готова, а ти не си готова. Изобщо! — казва тя гневно.

Изпъвам рамене назад, стискам решително челюсти.

— В твоите очи аз никога няма да съм готова, защото ти престана да вярваш, Емалина.

Името я хваща неподготвена. Тя отваря уста, но спира, преди да изсипе тирадата, която й е на езика.

— Нямаш си и най-малката представа какво преживявам тук с останалите момичета. Ти се размотаваш с Библията в ръка и се молиш, премяташ си мънистата на броеницата. Изобщо не ти пука, че ме тормозят, че имам само една приятелка, че сестрите ме мразят и че навън има цял един свят, който ме чака да го защитя. Всъщност цели два свята! Лориен и Земята се нуждаят от мен, а аз съм завряна в тази дупка като животно в зоопарк и теб изобщо не те е грижа.

— Разбира се, че ме е грижа.

Разплаквам се.

— Не, не те е грижа! Може би се интересуваше от мен преди, когато се казваше Одета, може би малко и когато името ти беше Емалина. Но откакто се казваш Аделина, а аз Марина, на теб изобщо не ти пука за мен или за останалите осмина, за това какво трябва да правим тук. Съжалявам, но не мога да те слушам да ми говориш за спасението, когато именно то е всичко, което се опитвам да направя. Опитвам се да защитя всички нас. Опитвам се да правя добро, но ти се държиш, сякаш аз съм самото зло!

Аделина пристъпва напред, ръцете й се разтварят за прегръдка, ала нещо я кара да се откаже и тя отстъпва назад. Раменете й се разтърсват, когато се разплаква. Ръцете ми веднага се вкопчват в нея и ние се прегръщаме.

— Какво става? Защо Марина не е в столовата?

Обръщаме се и виждаме сестра Дора със скръстени пред гърдите си ръце. Над китките й виси медно разпятие.

— Тръгвай — прошепва ми Аделина. — Ще говорим за това по-късно.

Избърсвам сълзите си и се стрелвам покрай сестра Дора. Докато се измъквам, чувам откъслечни думи от разгарящ се спор между нея и Аделина, гласовете им отекват в сводестия таван и аз прокарвам ръце през косите си с надежда.

Снощи, преди да се промъкна обратно в спалните помещения, пренесох сандъка по въздуха надолу по тъмния тесен коридор до лявата половина на нефа и покрай изсечените в каменната стена древни статути. Сега той е скрит на върха на тясната кула на северната камбанария и е напълно в безопасност зад заключената с катанец дъбова врата. За момента е на сигурно място, но ако не успея да убедя Аделина да го отворим скоро, ще трябва да му търся друго.

Елла я няма в столовата, притеснявам се да не би моят завет да е дал нежелан резултат и тя да се намира в болницата.

— Тя е в кабинета на сестра Лусия — отговаря ми едно момиче, когато питам за нея седналите на най-близката до вратата маса. — С нея имаше някаква семейна двойка. Май ще я осиновяват.

Момичето си сипва в чинията една лъжица от разкашканите яйца.

— Късметлийка.