Силата на шестимата

Сам й го подава. Насочвам дланта на дясната си ръка върху първата страница и включвам светлините. Тя чете писмото под тяхното сияние, после го сгъва и го връща.

— Съжалявам много, Сам — казва тя.

А аз добавям:

— Ние с Анри е нямало да оцелеем без баща ти.

Шест се обръща към мен:

— Знаеш ли, звучи абсурдно, че Лирен и Лара са били твои родители. Или по-скоро абсурдно е, че не съм се сетила сама. Помниш ли ме от Лориен, Джон? Твоите и моите родители — те се казваха Арун и Лин — бяха близки приятели. Знам, че не сме били често с родителите си, но помня как няколко пъти идвахме у вас. Мисля, че тогава ти тъкмо прохождаше.

Отнема ми няколко секунди да си спомня какво ми беше казал веднъж Анри. Беше в деня, в който Сара се беше върнала от Колорадо, деня, в който си се обяснихме в любов. Когато тя си отиде, двамата с Анри седнахме да вечеряме и той ми рече: Макар да не знам номера, нито имам някаква представа къде е, но едно от децата, което дойде на Земята с нас, беше дъщеря на най-добрите приятели на родителите ти. Те обичаха да се шегуват, че един ден съдбата ще ви събере.

За малко да кажа на Шест какво ми е разказал Анри, но се сещам какво се получи от онзи разговор заради чувствата ми към Сара. В мен отново се надига усещането за вина, което изпитвам, откакто с Шест излязохме да се разхождаме заедно.

— Да, доста шантаво. Но изобщо не си спомням — казвам.

— Все едно, обаче това за старейшините е много сериозна работа, дето трябва да поемем ролите им. Нищо чудно, че могадорианците са толкова безмилостни.

— Това определено има смисъл.

— Трябва да се върнем в Парадайс — прекъсва ни Сам.

— Да, бе — смее се Шест. — Това, което трябва да направим, е някак си да открием останалите. Трябва да се захванем пак с лаптопа. И да тренираме още.

Сам се изправя.

— Не, говоря сериозно. Трябва да се върнем. Ако баща ми е оставил нещо в онова предавателно устройство, мисля, че знам как да го открием. Когато бях на седем години, той ми каза, че бъдещето ми е начертано върху слънчев часовник. Попитах го какво точно иска да каже, а той просто ми рече, че ако някога паднат черните звезди, ще трябва да открия Енеада и да разчета картата според рождената ми дата на слънчевия часовник.

— Какво е Енеада? — питам.

— Група от девет божества в древноегипетската митология.

— Девет? — пита Шест. — Девет божества?

— А какъв слънчев часовник? — питам аз.

— Всичко започва да си идва на мястото — казва Сам.

Той тръгва да обикаля около масата за пикник, за да си събере мислите, а Бърни Косар подтичва по петите му.

— Непрекъснато се чувствах ужасно обезсърчен, защото баща ми нонстоп говореше всичките тези странни неща, които само той си разбираше. Няколко месеца преди да изчезне, баща ми изкопа кладенец в задния ни двор. Разправяше, че в него щяла да се събира дъждовната вода от улуците и такива подобни. Но когато изляха бетона, той постави някакъв сложен слънчев часовник върху каменния капак. Стоеше и гледаше кладенеца и ми каза: „Бъдещето ти е начертано върху слънчевия часовник, Сам“.

— И какво, ти никога ли не го провери?

— Разбира се, че го проверих. Въртях слънчевия часовник насам-натам, пробвах датата и часа си на раждане и още някакви други неща, но нищо не се случи. След време започнах да си мисля, че това е просто някакъв тъп кладенец със слънчев часовник. Сега обаче, когато чета писмото на Анри, онази част за черните звезди, ми става ясно, че това трябва да е някаква следа за разгадаване на загадката. Сякаш ми го казва, без да го изрича — казва Сам.

Целият грейва:

— Той беше толкова умен.

— И ти си същият — казвам. — Може да е самоубийствено да се връщаме в Парадайс, но мисля, че сега вече нямаме кой знае какъв избор.

Глава 19

Събуждам се със стиснати зъби и кисел вкус в устата. Цяла нощ се въртях не само защото сандъкът най-накрая е при мен и нямам търпение да убедя Аделина да го отворим още тази сутрин, но и защото разкрих много неща пред прекалено много хора. Изложих на показ заветите си. Какво от случилото се те ще си спомнят? Ще бъда ли разкрита преди закуска? Сядам и виждам, че Елла е в леглото си. Всички все още спят, с изключение на Габи, Ла Горда, Делфина и Бонита. Леглата им са празни.

Краката ми почти докосват пода, когато сестра Лусия се появява на вратата с ръце на кръста и намръщено лице. Погледите ни се срещат и дъхът ми секва. Тя обаче отстъпва леко назад и пуска покрай себе си четирите момичета от нефа да влязат в стаята. Те се олюляват, замаяни и насинени, дрехите им са разкъсани и мръсни. Габи се препъва в леглото си и се пльосва по лице, главата й потъва във възглавницата. Ла Горда търка двойната си брадичка и, пъшкайки, ляга по гръб в леглото си, а Бонита и Делфина бавно пропълзяват под завивките. Веднага щом и четирите момичета се отпускат неподвижно в леглата си, сестра Лусия изкрещява, че е време да ставаме.

— И това важи за всички!

На път за банята се опитвам да мина покрай Габи и тя се дърпа уплашено.