Силата на шестимата

Навеждам се ниско, когато минавам покрай кафенето, и поглеждам надолу към лъскавата черно-бяла козина на Завет. Няма и час, откакто котаракът лежеше на алеята и кървеше върху купчина боклук, а сега е кълбо от енергия. Дарбата ми да лекувам и да вдъхвам нов живот на растения, животни и човешки същества е огромна отговорност. Когато изцерих Елла, се почувствах по-важна от всякога. И не защото се имах за герой, а защото помогнах на човек в нужда. Прокрадвам се покрай няколко врати по улицата, смехът на Ектор се носи през прозореца на кафенето, обгръща раменете ми и аз вече знам какво трябва да направя.

Входната врата е заключена, заобикалям къщата на Ектор и първият прозорец отзад, който пробвам, се отваря с лекота. Завет си лиже лапичките и се покатерва през прозореца. Разтрепервам се цялата. Никога досега не съм влизала с взлом в нечия къща.

Вътре къщата е малка и тъмна, въздухът е застоял. Както може да се очаква, пълно е с католически фигурки. Откривам стаята на майка му за нула време. Лежи на единично легло, завивките й се повдигат бавно с всяко вдишване. Краката й са завъртени под неестествен ъгъл и тя изглежда съвсем немощна. Шишенца с лекарства покриват нощното шкафче редом с броеница, разпятие, миниатюрна статуя на Дева Мария, сключила ръце за молитва, в компанията на десетина светци, чиито имена не знам. Коленича до спящата Карлота. Очите й се отварят с потреперване и оглеждат въздуха. Застивам и затаявам дъх. Никога преди не съм разговаряла с нея, но когато тя ме вижда надвесена над нея, по очите й разбирам, че ме е разпознала. Отваря уста да каже нещо.

— Шшшт! — казвам. — Аз съм приятелка на Ектор, сеньора Рикардо. Не знам дали ме разбирате, но съм дошла да ви помогна.

Тя се съгласява с току-що казаното, като мига с клепачи. Протягам ръка и погалвам бузата й с опакото на лявата си длан, после я слагам на челото й. Сивата й коса е суха и трошлива. Затваря очи.

Сърцето ми бие лудо и забелязвам как ръката ми видимо трепери, когато я вдигам от челото и я поставям върху стомаха й. Тогава усещам колко изтощена и болна е тя в действителност. Ледените тръпки плъзват по гръбнака ми, разпростират се по ръцете ми и достигат върха на всеки от пръстите ми. Главата ми се замайва. Дишането ми се ускорява, сърцето ми бие още по-забързано. Започвам да се потя, макар ледените иглички да са смразили кожата ми. Очите на Карлота се отварят, от устата й се изтръгва слаб стон.

Затварям очи.

— Шшшт, всичко е наред, всичко е наред — казвам, за да успокоя и двете ни.

И в този момент с ледения мраз, който струи от мен, започвам да изтеглям болестта й. Тя се дърпа упорито, държи се плътно към вътрешните й органи, отказва да пусне хватката си, но накрая дори и най-вироглавите частици се предават.

Слаби тремори преминават през тялото й, тя започва да се гърчи и да се тресе силно. Правя всичко по силите си да я удържам. Отварям очи точно навреме, за да видя, че сивкавото й лице поруменява.

Получавам силен световъртеж. Махам ръцете си от тялото й и се просвам по гръб на пода. Сърцето ми тупти толкова яростно, че ме плаши, сякаш всеки момент ще изскочи от тялото ми. Постепенно обаче забавя ритъма си и когато най-накрая ставам на крака, виждам Карлота да седи с объркан поглед, сякаш се опитва да си спомни къде се намира и как е попаднала тук.

Втурвам се в кухнята и изпивам три чаши вода. Когато се връщам, тя все още не знае къде се намира. Вземам поредното бързо решение, отивам до нощното шкафче, прехвърлям десетината шишенца с лекарства, откривам надписа, който ми трябва — „Предупреждение: може да предизвика сънливост“. Отварям го, изваждам четири хапчета и ги пъхам в джоба си.

Не й отговарям, а излизам от стаята. Но преди това се обръщам и я поглеждам още веднъж. Наблюдава ме, а излекуваните й, вече съвсем изправени крака висят от леглото, сякаш тя ще стане всеки момент.

Бързо напускам къщата и откривам Завет, който спи под задния прозорец. Придържам се към алеите и страничните улици и се връщам в сиропиталището с котарака в ръце. Чудя се как ще реагира Ектор, когато намери майка си оздравяла. Проблемът е, че в село като това тайните не се задържат дълго. Единствената ми надежда е никой да не ме е видял да влизам или излизам, а и Карлота да не си спомня какво действително се е случило.

Вече съм пред портата, свалям ципа на палтото си наполовина и внимателно пъхам Завет вътре. Знам точно къде мога да му осигуря безопасно място — горе в северната камбанария заедно със сандъка. Сандъкът — мисля си. — Трябва да го отворя.

Глава 20