Силата на шестимата

Кръвта пулсира в ушите ми и независимо от това, което Анри е написал, сърцето ми говори, че ако бяхме напуснали Парадайс, когато той настояваше, все още щеше да е жив. Все още щяхме да сме заедно. Той дойде в училището, за да ме спаси, защото това беше негов дълг и защото ме обичаше. А сега него го няма.

Поемам си дълбоко дъх, избърсвам лицето си с опакото на ръката и излизам от стаята. Макар и с ранен крак, Сам настоя да се настани на втория етаж, дори когато двамата с Шест му предложихме ние да се сме горе. Изкачвам стълбите и чукам на вратата му. Влизам и запалвам лампата до леглото му, виждам старите очила на баща му върху тоалетката. Сам се размърдва.

— Сам? Ей, Сам. Съжалявам, че те будя, но има нещо много неприятно, която трябва да знаеш.

Това привлича вниманието му и той отхвърля одеялото.

— Казвай де!

— Първо трябва да ми обещаеш, че няма да се ядосаш. Искам да знаеш, че допреди малко и аз нямах никаква представа за това, което ще ти кажа. И каквито и да са били причините Анри да не ти го каже лице в лице, трябва да му простиш.

Той се плъзва назад по матрака, докато гърбът му се опира на таблото на леглото.

— По дяволите, Джон! Казвай вече!

— Обещай ми.

— Добре де, обещавам.

Подавам му писмото.

— Трябваше да го прочета по-рано, Сам. Съжалявам много, че не го направих.

Излизам от стаята и затварям вратата, за да му осигуря уединението, което заслужава. Не съм сигурен как ще реагира. Няма начин да разбереш как човек ще приеме отговора на въпроса, който си е задавал през по-голямата част от живота си, на въпроса, който го е преследвал непрекъснато.

Слизам по стълбите и се измъквам през задната врата заедно с Бърни Косар, който хуква към гората. Сядам върху масата за пикник. Виждам дъха си в студения февруарски въздух. Мракът е прогонен на запад, а утринната светлина аленее от изток. Гледам луната, която е изтъняла наполовина, и се чудя дали и Сара не я гледа, а може и някой от останалите да е вперил поглед в нея. Аз и останалите петима, все още живи, сме предопределени да поемем ролите на старейшините. Все още не мога да проумея изцяло какво означава това. Затварям очи и вдигам лице към небето. Стоя неподвижен до момента, в който вратата се плъзга и се отваря зад мен. Обръщам се, очаквам да видя Сам, но там стои Шест. Тя се покатерва върху масата за пикник и се намества до мен. Усмихвам й се леко, ала тя не ми отвръща.

— Чух те, че излизаш тук. Наред ли е всичко? Вие какво, карахте ли се със Сам? — пита тя.

— Какво!? Не. Защо мислиш така?

— Знам само, че той плаче на дивана долу и не иска да говори с мен.

Колебая се, преди да й кажа.

— Най-накрая прочетох писмото, която Анри ми остави. В него има нещо за Сам, което не сме ти казали. Става въпрос за баща му.

— Какво за баща му? Всичко наред ли е?

Извъртам тялото си и колената ни се докосват.

— Виж, когато срещнах Сам в училище, той беше обсебен от изчезването на баща си, който един ден просто не се прибрал от магазина. Открили колата му, а очилата му били на земята до нея. Нали се сещаш, онези очила, които той мъкне непрекъснато със себе си?

Шест се обръща и поглежда към задната врата.

— Чакай. На баща му ли са?

— Да. Работата е там, че Сам е твърдо убеден, че баща му е бил отвлечен от извънземни, което винаги ми се е струвало откачено. Не знам, но го оставих да си мисли така, защото кой съм аз, та да разбивам надеждите на едно момче да намери баща си отново? Чаках Сам да ти каже всичко това, но току-що прочетох писмото на Анри и няма да повярваш какво пишеше там.

— Какво?

Разказвам й всичко, за това как бащата на Сам е бил съюзникът на лориенците, посрещнал Анри и мен, когато корабът кацнал, защо Анри ни е преместил в Парадайс.

Шест се плъзга надолу от масата и тупва непохватно върху пейката.

— Но това, че Сам е тук, там вътре, е напълно случайно.

— Не мисля, че е така. Помисли само. Как така от всичките хора в Парадайс най-добър приятел ми става точно Сам? Мисля, че ни е било писано да се срещнем.

— Може би си прав.

— Страхотно е, че баща му ни е помогнал през онази нощ, нали?

— Наистина жестоко. Спомняш ли си, когато ни разказваше как в него постепенно се оформяло убеждението да застане на наша страна?

Много добре си спомням.

— Но виж за какво става въпрос. В писмото си Анри казва, че бащата на Сам наистина е бил отвлечен, а може би и убит от могадорианците.

Седим мълчаливо, наблюдаваме как слънцето бавно наднича над хоризонта. Бърни Косар изскача от гората и се преобръща по гръб, иска да го погалим по коремчето.

— Здравей, Хадли.

Той скача на краката си веднага щом изричам името, поклаща бигълската си глава.

— Да — казвам, скачам долу и с две ръце го чеша под брадичката, — разбирам те напълно.

Сам излиза от къщата. Очите му са зачервени. Сяда до Шест на пейката.

— Здравей, Хадли — казва Сам на Бърни Косар.

Кучето излайва вместо отговор и облизва ръцете му.

— Хадли? — пита Шест.

Кучето отново излайва одобрително.

— Винаги съм го знаел — казва Сам. — Винаги. От деня, в който изчезна.

— Бил си прав през цялото време — казвам.

— Имаш ли нещо против да прочета писмото? — пита Шест.