Силата на шестимата

19 януари

Дж.

Пренаписвал съм това писмо неведнъж през годините, без никога да знам дали то ще е последното, но ако сега го четеш, отговорът със сигурност е „да“. Съжалявам, Джон, искрено съжалявам. Ние, сепаните, които дойдохме тук, бяхме задължени да защитаваме вас деветимата на всяка цена, включително и с цената на живота си. Ала докато пиша тези редове на кухненската ни маса, часове след като ти ме спаси в Атенс, знам, че не дългът е този, който ни свързваше, а по-скоро любовта, която винаги ще бъде по-силна спойка от всякакво задължение. Истината е, че моята смърт беше неизбежна. Единствените променливи величини бяха кога и как и ако не беше ти, със сигурност щях да съм мъртъв още днес. Независимо от обстоятелствата на моята смърт, моля те, не се обвинявай. Никога не съм очаквал да оцелея тук и когато напуснахме Лориен преди толкова много години, знаех, че никога няма да се върна.

Чудя се какво си открил през времето, изминало от момента, в който пиша тези редове, до момента, в който ти ги четеш. Убеден съм, че вече си разбрал колко много неща не съм ти казал. Навярно повече, отколкото би трябвало.

През по-голямата част от живота ти исках да останеш съсредоточен, да тренираш упорито. Стремях се да ти създам колкото е възможно по-нормален живот на Земята. Сигурен съм, че подобна идея ще ти се стори смешна, но да узнаеш цялата истина щеше да прибави огромен стрес към и без това напрегнатия период от време, който изживяваше. Откъде да започна? Баща ти се казваше Лирен. Беше смел и силен, изживя живота си почтено и целеустремено. Вече знаеш от виденията си за войната, че той не измени на себе си до самия край, дори когато знаеше, че тази война не може да бъде спечелена. На това се надява всеки един от нас — да умре, запазвайки достойнството си, да умре честно и доблестно. Да умрем с мисълта, че сме направили всичко възможно. Това беше твоят баща. Всичко това си и ти, дори и да не го вярваш.

Изправям се и се облягам плътно на таблото на леглото, препрочитам отново и отново името на баща ми. Буцата в гърлото ми се уголемява до камък. Иска ми се Сара да е тук, да ме подканя да продължавам да чета, склонила глава на рамото ми. Съсредоточавам погледа си върху следващия абзац.