Силата на шестимата

Правя усилие и успявам да седна, усещам как кръвта циркулира към краката ми. Изпълзявам от колата и се клатушкам наоколо в изгорелите си дрехи, без да имам представа как точно трябва да й помагам.

— Намери бръмбара — казва тя. — Сам, не гаси колата.

— Слушам — отговаря той.

— Да намеря какво? — питам.

— Те използват бръмбари, за да проследяват колите ни. Повярвай ми. Точно така направиха при нас с Катарина.

— Как изглежда?

— Нямам представа. Нямаме никакво време, така че търси бързо.

Напушва ме смях. Точно в този момент няма нещо на света, което да мога да направя бързо. Въпреки това, докато Шест търчи около колата, аз коленича бавно и успявам да пропълзя под нея и да осветя шасито с дланите си. Бърни Косар започва да души, тръгва от задната броня на колата и се движи напред. Забелязвам го почти веднага — малък кръгъл предмет, с диаметър, не по-голям от два и половина сантиметра, закрепен към пластмасовото покритие на резервоара.

— Открих го — провиквам се и го отскубвам.

Измъквам се изпод колата и все още по гръб подавам устройството на Шест. Тя бързо го изучава и го пуска в джоба си.

— Няма ли да го унищожиш?

— Не — отговаря ми тя. — Провери още веднъж. Трябва да сме сигурни дали няма още бръмбари.

Пропълзявам отново под колата, ръцете ми светят, оглеждам я внимателно от задната й част чак до предната. Не откривам нищо.

— Сигурен ли си? — пита ме тя, докато се изправям.

— Да.

Качваме се в колата и потегляме. Два часа сутринта е и Сам се отправя на запад. Следва инструкциите на Шест и поддържа скорост между сто и четирийсет и сто и петдесет километра в час, но полицията продължава да ме притеснява. След петдесетина километра Сам се прехвърля на една от междущатските магистрали и се насочва на юг.

— Почти стигнахме — съобщава ни Шест.

След по-малко от два километра тя казва на Сам да излезе от междущатския път.

— Спри! Точно тук, спри!

Сам натиска спирачките до камион с полуремарке с включен двигател, чийто собственик налива бензин. Шест става невидима, слиза от колата, като оставя вратата открехната.

— Какво прави? — пита Сам.

— Не знам.

След секунди вратата се затръшва. Шест се материализира отново и казва на Сам да ни върне обратно на магистралата, но да кара на север. Поуспокоила се е, вече не стиска таблото до побеляване на кокалчетата на ръката си.

— Какво сега, ще ме караш да те питам какво направи? — казвам.

Тя поглежда назад.

— Този камион пътува за Маями. Пъхнах проследяващото устройство на ремаркето отдолу. Надявам се да изгубят няколко часа, докато го проследяват на юг, а ние ще се движим на север.

Клатя глава.

— Доста интересна нощ ще има шофьорът.

Подминаваме отклоненията към Окала и Шест казва на Сам да излезе от междущатската магистрала и да спре на общия паркинг зад една редица магазинчета на няколко минути от нея.

— Тази нощ ще спим тук — казва Шест. — Всъщност ще се редуваме.

Сам отваря вратата, обръща се настрани и провесва краката си от колата.

— Хей, приятелчета? Май трябваше да ви го спомена по-рано. Тъй де, накълцаха ме лошо, започва да ме боли силно и май ще припадна.

— Какво? — изхвърчавам от автомобила и заставам пред него.

Той дърпа нагоре мръсния десен крачол на дънките си и над коляното му се вижда рана, малко по-малка от кредитна карта, но навярно дълбока към два и половина сантиметра. Засъхнала и прясна кръв покриват коляното и пищяла му.

— За Бога, Сам! — казвам. — Кога се случи?

— Точно преди да отнема меча на могадорианеца. Всъщност измъкнах го от крака си.

— Добре, хайде, слизай от колата — казвам аз. — Слизай долу.

Шест пъха глава под мишницата на Сам и му помага да стъпи на земята. Отварям отзад и изваждам от сандъка лечебния камък.

— По-добре се хвани за нещо, човече. Това може да те… опари.

Шест му подава ръката си и той я хваща. Още щом натискам раната с камъка, се извива от болка и всичките му мускули се стягат. По всичко личи, че ще припадне. Кожата около раната побелява, след това почернява, после става яркочервена като кръв и аз веднага съжалявам, че се опитвам да използвам камъка върху човешко същество. Беше ли ми споменавал Анри, че камъкът няма да има ефект върху хората? Опитвам се да си спомня, докато Сам изпуска дълго сдържан стон, който изпразва въздуха от дробовете му. Външният ръб на раната се затваря плътно навътре и тя изчезва напълно. Сам поотпуска ръката на Шест и постепенно възстановява дишането си. След минута вече може да седи изправен.

— Човече, как само ми се иска да съм извънземен! — заявява той накрая. — Можете да правите толкова готини неща!

— Ей, приятелю, доста ме уплаши — казвам. — Не бях сигурен, че камъкът ще проработи, защото някои от другите неща в сандъка нямат ефект върху хората.

— Аз също — добавя Шест.

Тя се навежда и го целува по мръсната буза. Сам ляга обратно и въздъхва. Шест се засмива и търка с ръка наболата коса на главата му, а аз се изненадвам от обзелата ме силна ревност.

— Искаш ли да те закараме в болница? — питам.

— Искам да остана точно тук — отговаря. — Завинаги.