Силата на шестимата

Не знам дали защото нарече Ектор пропаднал, или защото си мисли, че нашето приятелство е нещо повече от просто приятелство, или защото слухти да разбере какво правя на компютъра, но това просто се случва. Затварям очи, протягам мислено ръка и сграбчвам наведнъж и четирите. Ла Горда пищи, а останалите три скимтят, уплашени до смърт. Повдигам ги от пода — те ритат с голите си крака във въздуха, раменете им се блъскат едно в друго, — после ги запокитвам с все сила по гладкия под, докато не заподскачат по стъпалата, които водят към повдигнатия подиум в задната част на нефа.

Ла Горда се пльосва на пода с отворени длани и се изправя на крака като разярен бик, готов да нападне тореадора. Втурвам се към нея, като вземам разстоянието за секунди. Ла Горда замахва да ме удари, аз се навеждам да избегна удара, но скачам отново и забивам десния си юмрук в брадичката й. Тя пада назад с отворена уста, главата й се удря с тъп звук в пода. Изгубва съзнание.

Бонита скача върху гърба ми и ме дърпа за косата. Някоя забива юмрук в лявата ми буза, а друга ме рита по пищяла.

Бонита се плъзга надолу по гърба ми, приклещва ръцете ми в горната им част и аз не мога да помръдна. Делфина замахва, но аз бързо се навеждам. Ударът попада в устата на Бонита и тя отпуска хватката си достатъчно, за да мога да се усуча и да се измъкна. Сграбчвам с две ръце Бонита за дясната й ръка и я запокитвам към Габи.

— Мъртва си, Марина! Мъртва си! — крещи Бонита, а аз я издърпвам встрани, забивам коляно в стомаха й и й изкарвам въздуха.

Блъскам я на пода до Ла Горда. Увереността на Делфина се изпарява. Тя поглежда към вратата.

— Сега ще ме оставиш ли на мира? — питам я.

— Няма значение, утре ще те сгащя — отвръща. — Точно когато най-малко очакваш.

— Ще ти се иска да не беше казвала това.

Симулирам дясно и ляво кроше и я хващам през кръста. Габи се опитва да ме сграбчи за косата, но аз размахвам Делфина и посрещам жеста с тялото й. Завъртам се на пети и пускам Делфина на централната пътека на нефа. Гърбът й се удря в първите стъпала на олтара и стоновете й отекват в сводестия таван.

Габи ме заобикаля.

— Ще кажа на сестра Дора. Ще си имаш доста неприятности.

Извивам тялото си, за да не я изпускам от очи. Тя спира точно до колоната. Сигурна съм, че ще ме нападне, и съм готова за това.

Внезапно над главата й проблясва нещо в бяло. Трябва ми секунда, за да разбера, че това е Елла. Тя е скочила от нишата върху раменете на Габи, която се върти като луда, докато накрая успява да сграбчи Елла и я захвърля на пода със силен трясък.

— Не! — изкрещявам и с все сила забивам юмрук в гърдите на Габи.

Краката й се отлепят от пода и тя се забива в каменната стена, от която се посипва мазилка.

Елла лежи по гръб, стене и се превива от болка. Забелязвам, че десният й крак е напълно неподвижен. Коленича до нея, вдигам нощницата и виждам остра бяла кост да стърчи от кожата й точно под коляното. Не знам какво да правя. Слагам ръка върху раменете й, за да я успокоя, но тя изпитва толкова силна болка, че изобщо не усеща ръката ми.

— Тук съм, Елла — казвам. Тук съм, до теб, всичко ще се оправи.

Тя отваря очи и ме поглежда умоляващо. Едва тогава забелязвам какво е сторено с дясната й ръка. Юмручето й е премазано и разкривено, между показалеца и средния пръст капе кръв. Дарбата й.

— О, Господи, Елла! — проплаквам аз. — Съжалявам. Толкова много съжалявам!

Тя просто плаче. Усещам, че започвам да се потя. Никога през живота си не съм се чувствала толкова безполезна.

— Опитай се да не мърдаш — казвам, като знам, че това е безсмислена молба.

Най-близката болница е на час и половина с кола. Дотогава тя ще колабира от болката.

Тя започва да се клати ритмично ту на едната страна, ту на другата. Кръжа с треперещи ръце над стърчащата от крака й кост, не знам дали трябва да я притисна, или да се опитам да я напъхам обратно под кожата. Решавам да я притисна и в мига, в който пръстите ми докосват кожата й, Елла започва да пелтечи, като рязко си поема въздух. По гръбнака ми полазват ледени тръпки, усещането прилича много на онова, което имах, когато съживих цветето в компютърната стая, и то се разпростира по цялото ми тяло. Възможно ли е способността ми да лекувам растения да се отнася и до хората? Елла престава да плаче, започва да диша забързано, малкият й гръден кош се повдига и спада, повдига и спада. Усещам как студът се съсредоточава в дланите ми и циркулира към върховете на пръстите ми.

— Мисля… мисля, че ще мога да те излекувам.