Силата на шестимата

Когато вече почти сме приключили с разчистването след обеда, Ла Горда и Габи започват да си разменят груби шеги, мокрят се една друга с маркуча, закрепен към кухненската мивка, докато аз мия и подсушавам чиниите. Не им обръщам внимание дори когато ме пръскат в лицето. Двайсет минути по-късно, тъкмо съм приключила с подсушаването на последната чиния и внимателно я поставям най-отгоре на високата купчина, когато момиче на име Делфина се подхлъзва върху мокрия под и се удря в мен. Аз се сгромолясвам върху чиниите и всичките трийсет заминават обратно в мръсната вода, където няколко от тях се чупят.

— Защо не внимаваш какво правиш? — казвам и я блъскам с ръка.

Делфина се завърта и ме бута.

— Ей! — сестра Дора се зъби от другия край на кухнята. — Вие двете, престанете! Веднага!

— Ще си платиш за това — заканва се Делфина.

Направо горя от нетърпение да приключа официално със „Света Тереса“.

— Хич не ми пука — казвам, все още сърдита.

Тя ми кима със злобна физиономия.

— Пази си гърба.

— Не ме карайте да идвам, защото ще съжалявате, Бог да ми прости! — казва сестра Дора.

Вместо да използвам телекинезата и да изхвърля Делфина през вратата — а защо не и сестра Дора, или Габи, или Ла Горда, — аз се връщам към чиниите.

Когато най-накрая приключвам, излизам навън. Продължава да вали, заставам под стряхата и обръщам поглед към пещерата. Калта по склоновете сигурно е доста гъста, което означава, че цялата ще се оплескам. Това ми служи за извинение да не отида. Впрочем знам, че дори и да не валеше, нямаше да имам смелостта да го направя, независимо от любопитството ми да узная дали в калта има нови следи от ботуши.

Влизам вътре. Неделните задължения на Елла включват почистването на нефа. Тя трябва да излъска пейките, след като всички напуснат. Но когато отивам там, всичко вече е изчистено.

— Виждала ли си Елла? — питам едно десетгодишно момиче, на име Валентина.

Тя клати отрицателно глава и аз отивам в спалнята, но и там няма следа от Елла. Сядам на леглото й. Матракът отскача и изпод възглавницата на Елла се подава сребърен предмет. Миниатюрно фенерче. Включвам го. Светлината е ярка. Изключвам го и го връщам обратно на мястото му, за да не го видят сестрите.

Обикалям коридорите, надничам по стаите. Заради дъжда повечето от момичетата са останали вътре, мотаят се безцелно на групички, смеят се, бъбрят си и играят на различни игри.

На втория етаж, където преходното пространство се разделя към двете отделни крила на черквата, тръгвам наляво по тъмен и прашен коридор. Празни стаи и древни статуи, изсечени в каменната стена и сводестия таван — надничам през вратите, търся Елла. Няма и следа от нея. Коридорът се стеснява и мирисът на прах отстъпва пред миризмата на влага и пръст. В края на прохода се намира заключена с катинар дъбова врата, която отворих с железен лост преди седмица и половина, когато търсех сандъка. Зад нея има каменна стълба, която се вие около тясната кула, водеща към северната камбанария. Там се намира едната от двете камбани на „Света Тереса“. Сандъка го нямаше и там.

Известно време сърфирам из интернет, но не откривам нищо ново за Джон Смит. После отивам в спалните помещения, лягам в леглото и се преструвам, че спя. За щастие Ла Горда, Габи и Делфина не идват в стаята, но не виждам и Елла. Измъквам се от леглото и тръгвам по коридора.

Влизам в нефа и откривам Елла седнала на последната редица. Сядам до нея. Тя ми се усмихва, изглежда уморена. Тази сутрин хванах косата й на опашка, но сега тя се е разхлабила. Издърпвам лентата, Елла обръща глава, за да я оправя.

— Къде ходиш цял ден? — питам я. — Търсих те.

— На проучване — отговаря гордо тя.

На мен отново ми става ужасно гадно, че я изоставих на отиване и на връщане от училище.

Напускаме нефа и отиваме в стаята, казваме си лека нощ. Мушкам се под завивките, чакам да угасят лампите, тъжно и безнадеждно ми е, иска ми се само да се свия на кълбо и да заплача. Точно това и правя.

Събуждам се посред нощ, не знам колко е часът, но предполагам, че съм спала поне няколко часа. Обръщам се на другата страна и отново затварям очи, но нещо не е наред. В стаята има някаква промяна, която не мога да обясня, а това засилва тревогата, която изпитвам през цялата седмица.

Отварям отново очи и в мига, в който те се нагаждат към мрака, си давам сметка, че някакво лице ме гледа втренчено. Ахвам и се дърпам назад, забивайки се в стената зад мен. В капан съм — мисля си, — уловена съм в капан в най-отдалечения ъгъл на стаята. Колко глупаво от моя страна да поискам точно това легло. Ръцете ми се стягат и тъкмо да закрещя и да изритам лицето, когато разпознавам кафявите вежди.

Елла.

Мигновено се отпускам. Чудя се откога ли стои там.

Много бавно тя поднася към устните си мъничкия си показалец. Очите й се разширяват, тя се усмихва и се навежда напред. Заслонява с две ръце ухото ми.

— Намерих сандъка — прошепва.