Силата на шестимата

Стигаме края на шосето. Пред нас се простира висока трева, лъкатуши река. Обръщаме се и бавно поемаме към къщата.

— Притесняваш ли се, че така и не си получи сандъка? — питам я след кратко мълчание.

— Мисля си, че всъщност това ми даваше повече сили. Сандъка го нямаше, нищо не можех да направя. Сторих най-мъдрото според мен, избрах да съсредоточа всичките си усилия да ви открия вас, останалите. Само ми се иска да бях открила номер три преди тях.

— Е, намери мен. Едва ли щях да оцелея толкова дълго, ако не беше ме открила. Нито пък Бърни Косар. Нито дори Сара.

Щом изричам името на Сара, Шест поотпуска ръката ми. В гърдите ми се надига чувство за вина, докато вървим към къщата. Наистина обичам Сара, но ми е трудно си представя какъв живот бихме могли да водим, толкова далече от нея, преследван, без да имам представа къде ще ме отвее бъдещето. Единственият живот, който мога да си представя сега, е животът, който водя в момента. Животът с Шест.

Стигаме къщата, а ми се иска разходката ни да не свършва. Опитвам се да печеля време, като забавям ход, въртя се колебливо в края на алеята за коли.

— Познавам те само като Шест — казвам. — Имала ли си някога някакво име?

— Разбира се, но не съм го използвала много често. Не съм ходила на училище като теб, аз…

— И какво беше то?

— Марън Елизабет.

— Чакай! Наистина ли?

— Защо си толкова изненадан?

— Не знам, Марън Елизабет ми звучи някак си нежно и женствено. Може би съм очаквал да носиш някакво силно и митично име, да речем, Атина, или може би Зина, нали се сещаш, принцесата воин. Или дори Буря. Буря би ти подхождало идеално.

Шест се засмива и смехът й ме кара да искам да я притегля към себе си. Естествено, не го правя, но ми се иска, и може би това е повече от очевидно.

— Ще трябва да ти призная, че някога съм била малко момиче с панделки в косите.

— Аха, какъв цвят?

— Розов.

— Бих си платил да видя това.

— Остави, нямаш достатъчно пари.

— Ще видим тази работа — казвам, като имитирам закачливия тон, с който тя ми говори, — имам на разположение цял един сандък с редки съкровища. Само ми посочи заложна къща.

Тя се засмива, после казва:

— Ще държа очите си отворени на четири.

Продължаваме да стоим на алеята, поглеждам към звездите и луната, която е три четвърти пълна. Вслушвам се във вятъра и в шума върху чакъла от краката на Шест, която пристъпя ту на единия, ту на другия. Поемам дълбоко въздух.

— Страшно съм доволен, че излязохме на тази разходка — казвам.

— И аз.

Поглеждам към мястото, където стои тя, иска ми се да не е невидима, за да мога да съзра израза на лицето й.

— Представяш ли си всяка вечер да е така, да си живееш живота, без да се тревожиш какво или кой те дебне отнякъде, без непрекъснато да поглеждаш през рамо, за да видиш дали не те преследват? Няма ли да е страхотно да забравиш поне за миг какво се задава на хоризонта?

— Разбира се, че би било чудесно — отговаря тя. — И наистина ще е прекрасно, когато най-после ще можем да се радваме на този лукс.

— Ненавиждам това, което трябва да правим. Ненавиждам ситуацията, в която се намираме. Ще ми се да беше различно — поглеждам към Лориен в небето и пускам ръката й.

Тя става видима и аз я сграбчвам за раменете и я обръщам към себе си.

Шест си поема дълбоко дъх.

Тъкмо накланям глава към нея, когато задната част на къщата е разтърсена от експлозия. Двамата с Шест изпищяваме и се хвърляме на земята. Огнен стълб се издига над покрива и пламъците мигновено се разпространяват навътре.

— Сам! — крещя.

От петнайсет метра разстояние изтръгвам предните прозорци. Те се натрошават върху бетонната алея. Отвътре излиза дим на талази.

Впускам се в лудешки спринт. Поемам дълбоко въздух, скачам, нахлувам с трясък в къщата, изтръгвайки вратата от пантите.

Глава 15

Напоследък всяка нощ лежа будна с часове, с отворени очи и слух, настроен към звуците на тишината около мен. От време на време надигам глава, щом чуя далечен шум — капка вода върху пода или как някой се върти в съня си, — а понякога изпълзявам от леглото и отивам до прозореца да се уверя, че навън няма нищо, очевидно се опитвам да усетя поне някаква сигурност, колкото и крехка да е тя.

Всяка следваща нощ спя все по-малко и по-малко. Ставам все по-слаба, до такава степен съм изтощена, че почти изпадам в делириум. Трудно ми е да се храня. Знам, че не е хубаво да се притеснявам, но каквито и усилия на волята да правя, за да почивам и да се храня, това не променя усещанията ми. И когато накрая наистина заспя, няма сила, способна да сложи край на ужасните сънища, които ме будят отново.