Силата на шестимата

Клатя глава. Тя ми отвръща с повдигане на раменете и вдига ръката си. Веднага я хващам. Шест изчезва, но моята ръка продължава да свети, виждам и стъпките й по мокета. Угасям ръката си и се измъкваме на пръсти от стаята надолу по коридора. Бърни Косар ни следва и когато стигаме хола, Сам надига глава от пода и зяпа право в нас. Двамата с Шест спираме, аз затаявам дъх. Мисля колко много си пада Сам по Шест и колко съкрушен ще бъде, ако ни види да се държим за ръце.

— Хей, Бърни — казва той сънено, после отпуска глава и се обръща с гръб към нас.

Още малко оставаме така, без да говорим, сетне Шест ме повежда през хола към кухнята и излизаме през задната врата.

Нощта е топла, изпълнена със звуците на щурци и на люшкани от вятъра палмови листа. Дишам дълбоко, докато вървим ръка за ръка. Някак си ми е странно, че ръката на Шест изглежда толкова малка и нежна в моята въпреки невероятната й физическа сила. Харесва ми това усещане. Бърни Косар тича из храсталаците покрай чакълената алея, а двамата с Шест крачим мълчаливо по средата й. Краят на алеята опира в тясно шосе и ние завиваме наляво.

— Непрекъснато мисля какво си преживяла — казвам най-накрая, но всъщност искам да й кажа, че непрекъснато мисля за нея. — Да бъдеш държана в плен половин година, да видиш как Катарина… е, знаеш какво имам предвид.

— Понякога забравям, че се е случило. Друг път с дни мисля само за това — отговаря тя.

— Дааа — отговарям й провлачено. — Не знам, мисля, че няма нужда да го казвам, обаче Хенри ми липсва, мисълта, че го няма, ме убива. Но когато чух твоята история, разбрах какъв късметлия съм всъщност. В смисъл, успях да се сбогувам с него. Освен това той беше с мен, когато преминавах през първите си завети. Не мога да си представя да преживея всичко това сам, както е било при теб.

— Беше ми много, ама много трудно, няма две мнения. Нуждаех се от нея в деня, в който започнах да придобивам завета си за невидимост. А когато съзрявах, имах още по-голяма нужда от нея, за онези, момичешките разговори. Та те ни бяха почти като родители тук, на Земята, нали така?

— Така е — отговарям. — За мен е странно, че сега, когато Анри го няма, нещата, които си спомням за него, са най-вече онези, които мразех. Например, когато напускахме едно място и дълги часове карахме по магистралата към новото си място, за което дори не бях чувал, единственото ми желание беше просто да сляза от колата. А разговорите, които водехме по време на тези пътувания, сега тях си спомням най-добре. Или когато започнахме да тренираме в Охайо и той ме караше да повтарям до припадък едно и също… така се дразнех, нали разбираш? А сега не мога да погледна назад, без да се усмихна… Веднъж — телекинезата ми най-после се беше проявила и тренирахме в снега — той хвърляше различни предмети, за да се науча да ги отклонявам. Освен това трябваше да ги връщам обратно там, откъдето идваха. Анри запрати доста силно към мен чук за месо. Като използвах собствената му скорост, го върнах обратно към Анри, та той в последната секунда трябваше да се метне с главата напред в снега, за да избегне удара — казвам и се усмихвам на себе си. — Снегът всъщност се оказа покрит със сняг розов храст, с всичките тези бодли. Няма да повярваш каква врява вдигна. Ей такива неща никога няма да забравя.

По пътя приближава кола и ние се спускаме в канавката, докато премине. Колата се насочва рязко по каменната алея на съседната къща и от нея изскача мъж с черно кожено яке. Удря по входната врата на къщата и крещи да му отворят.

— Господи! Колко е часът? — питам Шест.

Тя тръгва към мъжа и къщата, ръката ми все още е в нейната.

— Има ли значение?

Когато стигаме на около три метра от него, ме удря миризмата на алкохол. Човекът престава да удря с юмрук по вратата и изкрещява:

— Отвори проклетата врата, Шарлийн, иначе ще ти дам да се разбереш!

Двамата с Шест едновременно забелязваме втъкнат в колана му револвер и тя стиска ръката ми.

— Дай му да се разбере! — прошепва ми тя.

Той удря по вратата отново и отново, докато в предния прозорец светва лампа. В същия момент през вратата изкрещява жена:

— Махай се оттук! Просто се махай се оттук, Тим!

— Отваряй веднага вратата! — крещи той. — Иначе ще си изпатиш, Шарлийн! Хубавичко ще си изпатиш, да знаеш!

Съвсем наблизо сме, на една ръка разстояние. Виждам, че избледнялата татуировка под лявото му ухо е белоглав орел, който държи змия в ноктите си.

Жената изкрещява отново, гласът й трепери още повече:

— Просто ме остави на мира, Тим! Защо си дошъл? Защо просто не ме оставиш на мира?

Той думка още по-яростно по вратата и крещи. Тъкмо се каня да притисна гръкляна му изотзад и да извия хубавичко скапания му орел и змия, когато виждам как оръжието бавно пълзи по гърба му и отплува далече от него в невидимата ръка на Шест. Тя насочва дулото към главата му отзад и то потъва в кафявата му коса. Шест освобождава ударника със силно прещракване.