Силата на шестимата

Отварям килера, където дрехите ми са струпани на купчина, и пъхам под тях кутията от кафе и писмото. После грабвам сандъка и излизам от стаята, мотая се из коридора и слушам Сам и Шест, които гледат шоуто Древните извънземни онлайн. Сам разпитва Шест за различните теории за извънземните, които са му известни, а тя бързо ги потвърждава или отрича, според каквото й е казвала Катарина. Сам записва като луд отговорите в бележника си. Това поражда нови въпроси, на които Шест търпеливо отговаря или вдига рамене. Сам слуша внимателно и прави сравнения с това, което вече знае.

— Пирамидите в Гиза? Лориенците ли са ги построили?

— Отчасти ние, но предимно могадорианците.

— А какво ще кажеш за Великата китайска стена?

— От хората.

— А за Розуел

7

в щата Ню Мексико?

— Ами веднъж попитах Катарина, но тя нямаше никаква представа. Така че и аз не знам.

— Чакай, откога могадорианците посещават Земята?

— Почти от същото време като нас — отговаря му тя.

— Значи, тази война между вас е нова?

— Не съвсем. Знам, че и двете страни от хиляди години пътуват до Земята; понякога сме били тук по едно и също време и доколкото разбирам, през по-голямата част от времето сме били в приятелски отношения. Но нещо се е случило, което е разрушило дружбата ни, и могадорианците напуснали за много дълъг период. Не знам нищо повече от това и нямам идея кога са започнали отново да посещават Земята.

Пресичам хола и тръсвам сандъка по средата на пода. Сам и Шест вдигат очи. Шест ми се усмихва и отново изпитвам странно вълнение. Усмихвам й се в отговор, но ми се получава някак си неискрено.

— Мисля, че бихме могли да отворим това нещо заедно.

Сам потрива ръце с налудничав блясък в очите.

— Господи, Сам — казвам. — Изглеждаш, сякаш ще убиваш някого.

— О, престани! — отговаря той. — Вече месец ме дразниш с този сандък, а аз съм търпелив и си държа устата затворена от уважение към Анри и всичко останало, но я ми кажи, колко често ми се удава удобен случай да видя съкровища от чужда планета? Представям си как пичовете от НАСА биха дали всичко да са на мое място. Не трябва да ме укоряваш, че толкова много се вживявам.

— Ще се ядосаш ли, ако се окаже, че през цялото време сандъкът е бил пълен само с мръсни дрехи?

— Мръсни дрехи на извънземни!? — пита подигравателно Сам.

Засмивам се, после протягам ръка и хващам катинара.

Ръката ми засиява в мига, в който докосвам студения метал, той се затопля, трепери и се гърчи в ръката ми, роптае срещу древните сили, които го държат заключен. Когато се отваря с прещракване, махам катинара и го слагам настрана, после поставям ръката си върху сандъка. Шест и Сам нетърпеливо се надвесват напред. Вдигам капака. Сандъкът отново засиява с ярка светлина, която ми причинява болка в очите. Най-напред вадя кадифената торбичка със седемте сфери, образуващи слънчевата система на Лориен. Сещам се как Анри гледаше сияещата светлина, пулсираща в ядрото на Лориен, което говори, че планетата все още е жива, макар и да е изпаднала в хибернация. Пускам торбичката в ръката на Сам. И тримата надничаме в сандъка. Вътре свети още нещо.

— Какво е това сияние? — пита Шест.

— Нямам представа, никога преди не се е случвало.

Тя пъха ръка и изважда някакъв камък от дъното на сандъка. Това е идеално кръгъл кристал, не по-голям от топче за пинг-понг. Когато го докосва, светлината става още по-ярка, после изчезва и камъкът започва да пулсира бавно. Гледаме кристала, занемели пред сиянието, което излъчва. Внезапно Шест го пуска на пода. Кристалът спира да пулсира и отново засиява равномерно. Сам се навежда да го вземе.

— Недей! — вика Шест.

Объркан, той вдига поглед.

— Нещо не е наред с него — обяснява тя.

— Какво искаш да кажеш? — питам я.

— Докато го държах в дланта си, усещах леки убождания. А когато го стиснах по-силно, имах неприятно усещане.

— Това е моето наследство — казвам. — Може би само на мен е позволено да го докосвам?

Навеждам се и вдигам внимателно сияещия кристал. След миг имам чувството, че държа радиоактивен кактус; стомахът ми се свива, киселини се надигат към гърлото ми и аз незабавно хвърлям кристала върху одеялото. Преглъщам.

— Може би не го правя както трябва.

— Може би не знаем как да го използваме. В смисъл, нали каза, че Анри не ти е позволявал да погледнеш вътре, защото не си бил готов. Може би още не си готов?

— Ами, ще е много жалко — казвам.

— Кофти работа! — добавя Сам.

Шест отива в кухнята и се връща с две хавлиени кърпи и найлоново пликче. Внимателно хваща сияещия кристал с едната кърпа и го пуска в пликчето, което увива с другата кърпа.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — питам я.

Стомахът ми не спира да бълбука. Тя свива рамене.

— Не знам за теб, но когато аз го докоснах, усещането беше доста гадничко. По-добре да сме живи и здрави, отколкото да съжаляваме.