Силата на шестимата

Докато Шест завършва всяка тренировка без нито една драскотина, двамата със Сам неизменно приключваме с нови ожулвания и натъртвания. Въпреки това Сам нито за миг не губи ентусиазма и енергията си. И днес не е по-различно. Той ме атакува с прибрана брадичка, очите му са нащрек. Забива ми десен кръстосан, който блокирам, после ми прилага ляв страничен ритник, който контрирам, като помитам десния му крак изпод тялото му и го повалям на земята. Той става и отново ме атакува. Макар и често да влиза в контакт, при моята сила ударите му не са ефективни. Аз понякога обаче симулирам болка, за да повдигна самочувствието му.

Шест се прибира вкъщи след час. Обува шорти и тениска и се присъединява към нас. Упражняваме се известно време, бавно повтаряме отново и отново техниката „блокиране на ритник — нанасянето на контраудар“, докато не ни стане втора природа. Аз го давам по-леко срещу Сам, но Шест се изправя с цялата си енергия срещу мен, блъска ме назад с такава сила, че ми изкарва въздуха. Понякога това ме дразни, обаче със сигурност ставам все по-добър. Тя вече не може да отклони телекинезата ми с небрежно движение на китката. Сега трябва да ангажира цялото си тяло, за да направи това.

Сам си дава почивка и заедно с Бърни Косар ни наблюдава отстрани.

— Можеш по-добре, Джони. Покажи ми на какво си способен — казва тя, след като ме е преобърнала, когато изпълнявам мърляво заден ритник с полузавъртане.

Атакувам я и за една десета от секундата намалявам разстоянието между нас. Нанасям ляво кроше, но Шест го блокира, хваща ме за бицепса и като използва инерцията ми, ме прехвърля през главата си. Приготвям се за болезнено приземяване, но тя не пуска ръката ми, а ме извърта над рамото си, така че краката ми се удрят в земята.

Тя увива ръце около моите; гърбът ми е притиснат силно към гърдите й. Забива лице в моето и игриво ме целува по бузата. Преди да успея да реагирам, ме изритва зад коленете и задникът ми се забива в тревата. Ръцете ми се измъкват изпод тялото ми и се просвам по гръб. Шест лесно ме притиска към земята и е толкова близо, че мога да преброя космите на веждите й. В стомаха ми започват да пърхат пеперуди.

— Достатъчно! — обажда се Сам. — Мисля, че много добре го подреди. Остави го да се изправи.

Шест се усмихва широко, аз също. Оставаме така за секунда, когато тя се наклонява назад, хваща ме за раменете и ме изправя.

— Сега е мой ред с Шест — казва Сам.

Поемам дълбоко дъх, разтърсвам ръце, за да прогоня нервното треперене.

— Цялата е твоя — казвам и се запътвам бързо към къщата по най-краткия път.

— Джон? — обажда се Шест точно когато стигам задната врата.

Обръщам се и се старая да потисна странното вълнение, което изпитвам, щом я видя.

— Да?

— Вече става седмица, откакто сме в тази къща. Мисля, че е време да се отърсиш от всякакви сантименталности и от недоверието, които таиш в себе си.

След случилото се преди малко за миг си помислям, че говори за Сара.

— Сандъкът — казва тя.

— Разбирам — отвръщам, влизам в къщата и плъзгам стъклената врата зад себе си.

Отивам в стаята си, крача напред-назад, дишам дълбоко и се мъча да разбера какво точно се случи в двора.

Влизам в банята и напръсквам лицето си със студена вода. Втренчвам поглед в огледалото. Сара ще ме убие, ако ме хване как гледам Шест. За сетен път си казвам, че няма защо да се притеснявам, тъй като ние, лориенците, обичаме един човек за цял живот. Щом Сара е моята любов, то Шест е само увлечение.

Връщам се в стаята, лягам по гръб, кръстосвам ръце върху корема и затварям очи. Дишам дълбоко, задържам всяко вдишваме и броя до пет, после издишвам през носа.

Половин час по-късно отварям вратата, тътря се по коридора и чувам Сам и Шест да се боксират. Единственото място, което открих в къщата, където да скрия сандъка, беше пералното помещение, над бойлера. С мъка го изваждам, старая се да не вдигам много шум. Връщам се на пръсти в стаята, затварям лекичко вратата и я заключвам. Шест е права. Време е. Никакво чакане. Хващам катинара. Той бързо се затопля, гърчи се в дланта ми, почти се втечнява и накрая се отваря с прещракване. Вътре сандъкът сияе ярко. Това никога преди не се е случвало. Бъркам и изваждам кутията от кафе с праха на Анри и писмото му, все още в запечатан плик. Затварям капака и заключвам сандъка. Знам, че е тъпо, но ми се струва, че някак си ще запазя Анри жив, ако не чета писмото, което той остави след себе си. След като вече съм отворил сандъка и съм прочел писмото, той няма да има какво повече да ми казва, няма да има на какво повече да ме учи. И тогава ще се превърне само в спомен. Все още не съм готов за това.