Силата на шестимата

Останалите неща в сандъка са цялото ми наследство и не знам откъде да започна. Пъхам ръка и вземам предмет, който съм виждал и преди. Това е продълговатият кристал, с който Анри разпространяваше лумена от ръцете към останалата част на тялото ми. Той оживява и къпе хола с ярката си светлина. В центъра на кристала се завихря нещо като дим, който се върти около себе си, както го бях виждал да прави и преди.

— Това вече е друга работа — обажда се Сам.

— Ето — отвръщам и му го подавам.

Кристалът става инертен, щом се сменя ръката.

— Вече съм го виждал.

В сандъка има още няколко по-малки кристали, черен диамант, колекция от трошливи листа, завързани с лико, и талисман с формата на звезда и със същия бледосин цвят като амулета около врата ми. Това ме навежда на мисълта, че става въпрос за лоралит, най-рядко срещания скъпоценен камък, който може да се открие единствено в ядрото на Лориен. В сандъка има още яркочервена овална гривна и камък с цвят на кехлибар във формата на дъждовна капка.

— Какво според теб е това? — пита Сам и сочи плосък кръгъл камък, млечнобял като перла, забутан в ъгъла.

— Не знам — отговарям.

— А това? — пита той, като ми показва малка кама, чието острие най-вероятно е диамантено.

Изваждам я от сандъка. Дръжката й ляга идеално в ръката ми, сякаш е направена за нея, и предполагам, че е точно така. Острието е не по-дълго от двайсетина сантиметра и само като гледам как светлината проблясва по ръба му, със сигурност е много по-остро от който и да е бръснач на Земята.

— А какво ще кажеш за това? — продължава да пита Сам и сочи нещо друго.

Няма съмнение, че той ще повтаря този въпрос отново и отново, докато не получи информация за всеки един предмет вътре в сандъка.

— Ето — казвам и оставям камата, изваждам седемте сфери, като се опитвам да ангажирам вниманието му. — Виж това.

Духам върху сферите и по повърхността им започват да мигат малки светлини. Подхвърлям ги във въздуха и те оживяват на секундата, въртят се в орбита около голямото като портокал слънце в центъра. Обяснявам.

— Това е слънчевата система на Лориен. Шест планети, едно слънце. А това тук — добавям и соча четвъртата сфера, която продължава да е с различни нюанси на пепелявосивото, както и последния път, когато я видях — това е Лориен, точно както изглежда днес, в този момент. Останало е само сиянието в центъра й.

— Невероятно! — възкликва Сам. — Пичовете от НАСА ще се продрискат, ако можеха да видят това.

— Виж сега — казвам, като активирам дясната си ръка и я плъзгам по сферата.

Под сиянието от дланта повърхността й внезапно се променя и потискащите сиви тонове преминават в жизненото синьо и зелено на горите и океаните.

— Това е планетата ден преди нападението.

— Невероятно! — повтаря Сам и гледа в захлас, със зяпнала уста.

Докато е омаян от въртящите се сфери, поглеждам отново в сандъка.

— Познати ли са ти някои от тези неща тук? Знаеш ли как действат? — питам Шест, но тя не ми отговаря.

Обръщам се и виждам, че и тя, както и Сам, е като омагьосана от слънчевата система, която се върти на около половин метър над пода. Анри ми беше обяснил, че сферите не са част от моето наследство, което означава, че не са били от предметите, заключени в сандъка. И затова бях останал с погрешното впечатление, че ги е виждала и преди. Но това, че не са й познати, си има обяснение — те могат да бъдат активирани само след като се развие първият завет.

— Шест — повтарям.

Тя се връща към действителността, обръща се към мен и аз се улавям как измествам погледа си, когато очите ни се срещат.

— Имаш ли представа какви са тези неща?

— Не съвсем — промърморва, като прокарва ръце по повърхността на камъчетата.

После казва, сочейки един плосък черен камък, който съм виждал и преди:

— Това е лечебният камък, който с Анри използвахме в училището.

Замръзва и ахва. Двамата със Сам си разменяме объркани погледи. Тя изважда от сандъка бледожълт камък с восъчна и гладка повърхност и го повдига срещу светлината.

— О, Боже мой! — възхищава му се тя и го преобръща.

— Казвай! — ръчкам я аз и тя ме поглежда право в очите.

— Кситарис — казва Шест. — Произхожда от първата ни луна.

Приближава камъка до челото си и стиска очи. Бледожълтият цвят на камъка леко потъмнява. Тя отваря очи и ми го подава. Намръщвам се и го вземам от нея, върховете на пръстите ми закачат леко дланта й. Сам поема рязко дъх.

— Какво, по… — той изглежда ужасен, опипва въздуха и ме търси, сякаш е сляп.

— Какво става? — питам и махам ръцете на Сам от лицето ми.

— Невидим си — казва тихичко Шест.

Поглеждам надолу към скута си, вярно е — напълно съм изчезнал. Пускам кситариса на пода, сякаш е горещ картоф, и мигновено ставам видим.

— Кситарисът — обяснява Шест — позволява един гард да прехвърли завет на друг, но само за кратък период от време. Може би за час, най-много за два. Не съм сигурна. Трябва само да го заредиш, като съсредоточиш енергията си върху камъка. Слагаш го на челото и хоп, вече е готов.

— Да го заредиш? Като батерия? — пита Сам.

— Точно така, и той ще започне да използва завета едва когато бъде докоснат отново.

Поглеждам камъка.