Силата на шестимата

— Не си единствената — отговаря той и спира, за да изпие чашата до дъно; погледът му е изгубил остротата си. — Ключът към промяната е да се отърсиш от страха.

— Знам.

Вратата на кафенето се отваря и вътре влиза висок мъж, облечен с дълго палто, който държи стара книга в ръка. Минава покрай нас. Има тъмна коса и рунтави вежди. Дебел мустак покрива горната му устна. Никога преди не съм го виждала, ала щом повдига глава и среща очите ми, има нещо, което моментално не ми харесва в него, и бързо отмествам поглед. С крайчеца на окото си виждам, че той продължава да ме гледа втренчено. Опитвам се да не му обръщам внимание. Продължавам разговора си с Ектор, по-скоро бръщолевя несвързано, виждам как пълни отново чашата си с червено вино и почти нищо не чувам от отговорите му.

Пет минути по-късно мъжът продължава да ме гледа втренчено и това толкова ме безпокои, че кафенето все едно се завърта. Навеждам се над масата и прошепвам на Ектор:

— Знаеш ли кой е мъжът в дъното на кафенето?

Той клати отрицателно глава.

— Не, но и аз забелязах, че ни наблюдава. Беше тук и в петък, седеше на същото място и четеше същата книга.

— Има нещо в него, което не ми харесва, но не знам какво.

— Не се притеснявай, нали аз съм тук — успокоява ме той.

— Трябва да си тръгвам — казвам.

Отчаяно искам да се махна оттук. Старая се да не поглеждам към мъжа, но въпреки това го правя. Сега той чете книга, чиято корица е обърната към мен, сякаш иска да я видя. Книгата е трошлива и изтъркана, мръсносива на цвят.

ПИТАКЪС ОТ МИТИЛЕНА6

И АТИНСКАТА ВОЙНА

Питакъс? Питакъс? Мъжът отново поглежда към мен и макар да не виждам долната половина от лицето му, очите му ми подсказват, че устните му са разтегнати в многозначителна усмивка. Внезапно имам усещането, че ме е блъснал влак. Възможно ли това да е първата ми среща с могадорианец? Скачам, удрям си коляното в дъното на масата и за малко да се просна върху бутилката с вино на Ектор. Столът ми се прекатурва назад и се стоварва с трясък на пода. Всички в кафенето се обръщат.

— Трябва да тръгвам, Ектор — казвам. — Трябва да тръгвам. Препъвам се през вратата и се втурвам обезумяла към къщи, тичам по-бързо от автомобил, който се движи с превишена скорост, и изобщо не ми пука, че някой може да ме види. След броени секунди отново съм в „Света Тереса“. С трясък прелитам през двойните врати и бързо ги затръшвам зад себе си. Опирам гръб в тях и затварям очи. Опитвам се да забавя дишането си, да успокоя треперенето на ръцете и краката, потръпването на долната устна. По лицето ми се стича пот.

Отварям очи. Пред мен стои Аделина, безразсъдно се хвърлям в ръцете й, без да ме интересува напрежението, създало се помежду ни преди час. Тя колебливо отвръща на прегръдката, навярно объркана от внезапната ми проява на любов, каквато не съм й показвала с години. Отдръпва се и аз понечвам да й разкажа какво съм видяла току-що, но тя докосва устни с пръст, както аз направих към Елла по време на литургията. След това се обръща и си тръгва.

Докато се стъмнява, след вечеря и преди молитвите, заставам пред прозореца на спалнята и гледам как навън се спуска мрак, а очите ми шарят по терена да открият нещо подозрително.

— Марина? Какво правиш?

Обръщам се. Зад мен е застанала Елла. Не съм я чула кога се е приближила. Тя се движи из коридорите като сянка.

— А, ето те и теб — казвам с облекчените. — Добре ли си?

Тя кима, но кафявите й очи говорят друго.

— Какво правиш? — повтаря въпроса си тя.

— Чисто и просто гледам навън.

— Защо? Винаги гледаш през прозорците преди лягане.

Тя е права; всяка вечер, откакто е пристигнала, откакто видях онзи мъж да ме наблюдава през прозореца на нефа, преди лягане гледам навън, търся някакви знаци за присъствието му. Сега съм убедена, че това е същият мъж, когото видях днес в кафенето.

— Гледам за един лош мъж, Елла. Понякога там навън има лоши мъже.

— Наистина? Как изглеждат?

— Трудно е да се каже — отвръщам. — Мисля, че са много високи, обикновено изглеждат мрачни и зли. А някои от тях може да са доста мускулести, ето такива.

Заемам убедителна поза на бодибилдър. Елла се смее и се приближава до прозореца. Застава на върха на пръстчетата на краката си и изпъва телцето си нагоре, за да погледне навън. Минали са няколко часа, откакто бях в кафенето, и вече съм се поуспокоила. Долепвам показалеца си върху замъгленото стъкло и със скрибуцане бързо изписвам една цифра.

— Това е цифрата три — казва Елла.

— Точно така, миличка. Обзалагам се, че ти можеш да го направиш по-добре от мен, нали така?

Тя се усмихва, залепва пръстче в долната част на прозореца и скоро там се появява началото на красива фермерска къща с хамбар отзад. Гледам как моята цифра три е погълната от съвършената рисунка на Елла.