Силата на шестимата

— Къде е сандъкът ми? В тази стая ли е? — обикалям наоколо, плъзгам поглед по тавана, после се навеждам и надзъртам под няколко от леглата.

— Дори и да го откриеш, не можеш да го отвориш без мен — казва тя. — Знаеш това.

Права е. Ако вярвам на това, която тя ми е разказвала преди години, когато все още имах доверие в нея, наистина не мога да го отворя без нея. Изведнъж разбрах абсурдността на положението. Следите от ботушите в снега; Джон Смит беглец; очевидната и абсолютна клаустрофобия на „Света Тереса“; и Аделина, моят сепан, предопределена да ми помага и съдейства в разгръщането на моите завети, но отказала се от мисията ни. Тя дори не знае кои от моите завети вече са се развили. Мога да виждам в тъмното, да дишам под вода, да тичам супербързо, да задвижвам предмети от разстояние, притежавам дарбата да съживявам растения на прага на смъртта. Обзема ме силно безпокойство и точно в най-неподходящия момент в стаята влиза сестра Дора. Подпира ръце на кръста.

— Защо не си в кухнята?

Отвръщам й със същия навъсен поглед, с който тя ме гледа.

— О, я да млъквате! — казвам и излизам от стаята, преди тя да отговори.

Тичам по коридора, надолу по стълбите, грабвам отново палтото си, блъскам портата и излизам навън.

Оглеждам се като обезумяла, движа се в сенките встрани от пътя. Макар да имам усещането, че съм наблюдавана, навън всичко си е наред. Забързвам се надолу по хълма, отварям си очите на четири и щом стигам кафенето, влизам вътре, защото единствено то работи. Половината от двайсетте му маси са заети, за което съм благодарна — изпитвам остра нужда да бъда заобиколена от хора. Тъкмо понечвам да седна, когато забелязвам Ектор, който пие вино самичък в ъгъла.

— Защо не си на Ел Фестин?

Той вдига поглед. Избръснат е, погледът му е бистър и ясен. Изглежда добре отпочинал; дори се е облякъл добре. От доста време не съм го виждала в подобно състояние. Чудя се колко ли дълго ще продължи така.

— Мислех, че не пиеш в неделя — казвам и в същия миг ми се иска да не съм го изрекла.

В момента Ектор и Елла са единствените ми приятели, а единият вече изчезна днес. Не искам да огорчавам и Ектор. Той ми отговаря, без да се засяга.

— И аз така си мислех. Ако някога срещнеш човек, който се опитва да потопи мъката си, информирай го любезно, че мъката му може да плува. Ела, седни, хайде — казва той, подритвайки стола срещу себе си.

Тръшвам се отгоре.

— Как си?

— Мразя това място, Ектор. Мразя го с цялата си душа.

— Лош ден?

— Тук всеки ден е лош.

— Недей така, това място не е чак толкова ужасно.

— Как така успяваш винаги да си толкова весел?

— Алкохолът — отговаря той и си докарва крива усмивка. Налива си, както изглежда, първата чаша от бутилката. — Не бих го препоръчал на останалите. Но на мен май ми върши работа.

— О, Ектор! — казвам аз. — Ще ми се да не пиеш толкова много.

Той се подсмихва. Пие една глътка.

— Знаеш ли какво ми се иска на мен?

— Какво?

— Да не изглеждаш непрекъснато толкова тъжна, Марина от морето.

— Нямах представа, че изглеждам така.

Той вдига рамене.

— Това е нещо, което съм забелязал, но Ектор е един много проницателен човек.

Поглеждам наляво, после надясно, спирам погледа си върху всеки един от посетителите. Вземам салфетката от масата и я слагам върху скута си. Сетне я връщам отново на масата. Пак я слагам върху скута си.

— Кажи ми какво те тревожи — казва Ектор и отпива голяма глътка.

— Абсолютно всичко.

— Всичко? Дори аз?

Клатя отрицателно глава.

— Добре де, не съвсем всичко.

Той повдига вежди и сбръчква чело.

— Хайде, казвай.

Изпитвам силно желание да му разкрия тайната си, причината, заради която съм тук, както и откъде съм в действителност. Искам да му разкажа за Аделина, за предопределената й роля, за това в какво всъщност се е превърнала. Искам да узнае за останалите, които неизвестно къде или бягат от закона, или се бият, или просто си седят без определена цел като мен и събират прах. Ако има някой, за когото да съм сигурна, че ще бъде мой съюзник, който би ми помогнал всячески, това със сигурност е Ектор. В крайна сметка нали той е закрилник, призван да бъде верен, роден в сила и смелост чрез името, което носи.

— Имал ли си някога усещането, че не принадлежиш на това място, Ектор?

— Разбира се. Имам такива дни.

— Защо тогава стоиш тука? Можеш да отидеш където си поискаш.

Той вдига рамене.

— Причините са няколко — долива си още вино в чашата. — На първо място, няма кой да се грижи за майка ми. Освен това тук е моят дом, пък и не съм убеден, че другаде ще е кой знае колко по-добре. От личен опит знам, че нещата рядко се променят със смяната на пейзажа.

— Може и да е вярно, но аз нямам търпение да се махна оттук. Остават ми малко повече от четири месеца в сиропиталището, нали знаеш? Не казвай на никого, но смятам да си тръгна по-рано.

— Не мисля, че идеята е добра, Марина. Много си млада, за да си самостоятелна и независима. Къде ще отидеш?

— В Америка — отговарям без никакво колебание.

— Америка?

— Трябва да открия някого там.

— Щом си твърдо решена, защо досега не си заминала?

— От страх — отговарям. — Най-вече от страх.