Силата на шестимата

През седмицата няма и следа от мъжа с мустаците, когото видях в кафенето, ала не мога да прогоня мисълта, че само защото не съм го виждала, не значи, че той не е там. Връщам се отново и отново към същите въпроси: кой беше в пещерата ми; кой или какво беше мустакатият в кафенето; защо четеше книга с името Питакъс на корицата; и най-важният от всички — защо ме пусна да си тръгна, ако е могадорианец? Нищо от всичко това няма смисъл, най-малко заглавието на книгата му. Не открих нищо за нея, освен кратко резюме за съдържанието й онлайн — древногръцки пълководец, който обикновено дава кратки и сбити обяснения и който разгромява атинската армия в навечерието на нападението й срещу град Митилена. Каква е връзката с всичко останало?

Като оставим настрана въпросите за пещерата и книгата, стигам до две заключения. Първото е, че не ми направиха нищо заради номера ми. Засега той ме предпазва, но докога? Второто е, че могадорианецът не е предприел действия заради хората в кафенето. Ала от това, което знам за тях, един могадорианец няма да се спре заради няколко очевидци. Когато отивам и се връщам от училище, вече не изпреварвам групата, а гледам да съм плътно до нея. За да съм напълно сигурна, че Елла е в безопасност, вече не се показвам с нея на обществени места. Знам, че това я наранява, но е за нейно добро. Тя най-малко заслужава да я въвличам в проблемите ми.

Има обаче едно нещо, което ми дава мъничко надежда в цялата тази история. У Аделина се наблюдава видима промяна. Челото й е сбръчкано от притеснение. Очите й играят нервно и когато си мисли, че никой не я гледа, те се стрелкат от едно място на друго като на обзето от ужас, уплашено животно. Така правеше преди години, когато още вярваше в мисията ни. И макар да не сме си говорили, откакто се хвърлих в прегръдките й, щом се върнах от кафенето, именно тази промяна в нея ме кара да си мисля, че може би моят сепан отново е на линия.

Мрак. Тишина. Петнайсет спящи тела. Повдигам глава и оглеждам стаята. Не виждам издатина в леглото на Елла, завивките са отметнати встрани и то е празно. За трета поредна нощ забелязвам, че я няма, и въпреки това нито веднъж не я чух да излиза. Имам си обаче по-големи тревоги от това да се притеснявам къде може да е отишла.

Отпускам глава върху възглавницата и поглеждам през прозореца. Луната виси там, пълна, ярка и жълта. Гледам я дълго, омаяна от начина, по който се откроява в небето. Поемам дълбоко въздух и затварям очи. Когато ги отварям, луната вече не е яркожълта, а кървавочервена и сякаш блещука, но си давам сметка, че не гледам луната, а по-скоро отражението й, което блести ярко в тъмните води на някакъв голям басейн. От повърхността му се надига пара и се разнася силно зловоние на желязо. Отново повдигам глава и едва тогава виждам, че стоя насред опустошено и окървавено бойно поле.

Всичко е осеяно с тела, мъртви и умиращи, последицата от някаква война, в която няма оцелели. Инстинктивно опипвам с ръце тялото си, търся някакви порязвания или рани, но съм невредима. Точно тогава го виждам — момичето със сивите очи, което сънувах, онова, което съм нарисувала до Джон Смит върху стената на пещерата. Лежи неподвижно на брега. Втурвам се към нея. Кръв блика от едната й страна, просмуква се в пясъка и бива отнасяна към морето. Гарвановочерната й коса е полепнала по мъртвешки бледото й лице. Не диша и аз оставам покрусена, щом разбирам, че не мога да направя нищо. Тогава зад гърба ми се чува силен, подигравателен смях. Затварям очи, обръщам се бавно, за да се изправя лице в лице с врага.

Отварям очи и бойното поле изчезва. Връща се познатото легло в затъмнената стая. Луната е нормална и яркожълта. Ставам и отивам до прозореца. Оглеждам терена в мрака, няма никакво движение, наоколо е тихо. Всъщност няма никакви признаци за мустакати мъже или каквото и да било друго. Снегът се е разтопил напълно и луната блести върху мокрия калдъръм. Дали той ме наблюдава?

Махам се оттам и допълзявам в леглото. Лежа по гръб, дишам дълбоко, за да се успокоя. Цялото ми тяло е напрегнато и сковано. Мисля си за пещерата, как не съм ходила там, откакто се появиха следите от ботушите. Обръщам се настрани с гръб към прозореца. Не искам да виждам какво има навън. Елла все още я няма в леглото. Мъча се да я дочакам, но заспивам. Не сънувам нищо повече.

Когато удря сутрешната камбана, повдигам глава от възглавницата, тялото ми е схванато и ме боли. Студен дъжд удря по прозорците. Оглеждам стаята и виждам Елла, седнала е на леглото, протяга ръце нагоре и се прозява силно.

Повличаме се навън от стаята заедно, не си казваме нито дума. Следваме по инерция неделната програма, дремем по време на литургията с клюмнали глави. По някое време ръгам с лакът Елла да се събуди, двайсет минути по-късно тя ми връща услугата. Оцелявам след обедната опашка по време на Ел Фестин, раздавам неохотно храна и се оглеждам за нещо подозрително. Когато всичко ми изглежда нормално, не мога да реша дали съм облекчена, или разочарована. Натъжава ме най-много това, че не виждам Ектор.