Силата на шестимата

Отскубвам се, поглеждам напрегнато сияещото й, изцяло преобразено лице и веднага разбирам, че казва истината. Очите ми се разширяват. Не мога да сдържа възбудата си. Притеглям я към себе си и я притискам в най-силната прегръдка, на която телцето й може да издържи.

— О, Елла, нямаш представа колко много се гордея с теб!

— Нали ти казах, че ще го открия. Казах ти го, защото сме от един отбор и си помагаме една на друга.

— Точно така — прошепвам.

Пускам я. Лицето й сияе от гордост.

— Хайде, ела да ти покажа къде е.

Тя ме хваща за ръка и аз я следвам, заобикаляйки леглото и стъпвайки тихо на пръсти.

Сандъкът — светъл лъч на надежда, когато най-малко я очаквам, когато имам най-голяма нужда от нея.

Глава 16

Излитаме от стаята, обзета съм от силен порив да тичам, без да спирам, до мястото, към което ме води Елла, където и да се намира то. Тя се плъзга бързо и безшумно по студения под. Коридорът е тъмен и докато аз виждам всичко ясно, Елла от време на време включва фенерчето, за да се ориентира, после бързо го изключва.

Щом стигаме нефа, си мисля, че тя ще се насочи към северната кула, но вместо това ме повежда по централната пътека. Втурваме се покрай редиците от пейки. В предната част на нефа покрай вдлъбнатата стена са подредени витражни светци, а лунната светлина зад тях е сякаш божествено сияние, което им придава по-библейски вид, отколкото те изобщо някога са имали. Някъде постоянно барабани капеща вода.

Елла свива рязко вдясно при предната редица от пейки и се понася към една от многото отворени ниши покрай двете стени. Следвам я. Тук въздухът е по-хладен, отколкото в нефа, а над нас се извисява висока статуя на Дева Мария с разперени встрани ръце. Елла я заобикаля и щом стига задния ляв ъгъл, се обръща към мен.

— Ще трябва да го сваля — казва тя и пъха фенерчето в устата си.

Хваща се за каменната колона и бързо запълзява по нея като катеричка, която се изкачва по дървото с ноктите си. Гледам я с възхищение, толкова съм впечатлена от пъргавината й.

Когато стига почти до тавана, тя спира, завърта се около колоната и изчезва в тясна ниша, почти невидима от мястото, където съм застанала.

Никога досега не бях забелязала това скрито местенце. Бог знае как Елла го е видяла. Проточвам врат и се ослушвам. Чувам грубото триене на обувките й, те стържат по камъка и това означава, че има място, колкото да пълзи. Нещо като тунел. Не мога да сдържа усмивката си. Знаех си, че сандъкът е тук някъде, но за нищо на света не бих го открила сама, ако не беше Елла. Усмихвам се, като си представям как преди толкова години Аделина се е катерила по колоната със сандъка. Елла спира, не чувам нищо. Минават двайсет секунди.

— Елла — прошепвам аз.

Тя се подава и поглежда надолу.

— Да дойда ли?

Тръсва глава.

— Заклещил се е, но почти съм го извадила. Ще ти го сваля след минутка — отвръща ми шепнешком, бързо мушва главата си обратно и изчезва.

Не издържам на напрежението да не знам какво става там горе. Поглеждам към основата на колоната, хващам се за нея и тъкмо да се покатеря, когато зад себе си чувам шум, сякаш някой рита по пейка. Завъртам се. Дева Мария ми пречи да виждам. Заобикалям я и оглеждам нефа, но не виждам нищо.

— Взех го! — възкликва Елла.

Заобикалям отново статуята, вдигам поглед и я чакам да се появи. Чувам как сумти и се бори да примъкне сандъка до отвора на нишата, но не знам дали защото сандъкът е тежък, или защото тунелът е тесен. Малко по малко тътренето продължава. Изпадам в еуфория, най-накрая сандъкът е в мое владение, изобщо не се замислям как ще го отворя. Ще се справя, когато му дойде времето. Елла почти се е измъкнала от нишата и чувам нещо зад себе си.

— Защо не спиш?

Завъртам се мигновено. Под лявата ръка на статуята на Дева Мария стоят Габи и Делфина, а под дясната — Ла Горда и жилавата Бонита, победителката в играта на платформата, дето за малко не ме уби в езерото.

Поглеждам през рамо и виждам две очички да ни наблюдават от отвора на кухината.

— Какво искате? — питам.

— Исках само да видя какво е замислила малката клюкарка, нищо повече. Знаеш ли, странното е, че те видях да се измъкваш от стаята и си мислех да стана и най-накрая да разбера какво непрекъснато ровичкаш в компютъра, но те нямаше там.

Габи си лепва саркастична физиономия, като се прави на напълно объркана.

— Вместо това си тука, което е много любопитно.

— Много любопитно, да, много любопитно — повтаря Ла Горда.

За мое облекчение вече не чувам Елла да влачи сандъка.

— Какво изобщо ти пука? — питам. — Съвсем сериозно. Гледам си работата, никому не преча и си държа устата затворена.

— Пука ми, Марина, при това ми пука много — отговаря Габи и пристъпва напред.

Замята дългата си черна коса.

— Всъщност толкова много ми пука, че се тревожа, задето висиш непрекъснато с онзи пропаднал пияница Ектор. Да не би да се напиваш заедно с него? — тя спира за кратко. — От неговата бутилка ли пиеш?