Силата на шестимата

Гръдният й кош продължава да се повдига и спада необичайно бързо, но лицето й се озарява от някакво спокойствие, напълно откъснато от всичко наоколо. Страх ме е, но полагам ръцете си върху парчето кост, стърчащо от крака й. Усещам назъбения му край и след малко то започва да се връща обратно под кожата. Цветът на раната от пробождането се променя и от червен и бял преминава в естествения цвят на кожата; виждам също как се движат и местят вътре в крака й назъбените контури на строшената кост, настанявайки се обратно на място. Изумена съм от току-що стореното от мен. Това може да се окаже най-важният ми завет досега.

— Не мърдай! — казвам й. — Още малко.

Затварям очи и обвивам с ръце тъничката й дясна китка. Студът отново протича към върха на пръстите ми. Отварям очи и гледам как дланта й се надига и пръстите й се разделят един от друг. Раната между показалеца и средния пръст се затваря, виждам как двете счупени кокалчета на пръстите й се изправят и оздравяват. Елла свива ръка и я отпуска.

Направих това, за което съм призвана от Лориен, а то е да оправям всякакви вреди, нанесени върху онези, които не ги заслужават.

Елла обръща глава надясно и поглежда ръцете ми, обвити около китката й.

— Вече си добре — казвам. — Дори отлично.

Тя повдига глава от пода и се подпира на лакти. Притеглям я към себе си.

— Ние сме от един отбор — прошепвам в ухото й. — Грижим се една за друга. Благодаря ти, че се опита да ми помогнеш.

Тя кима. Притискам я силно към себе си, после я пускам. Оглеждам се за момичетата, и четирите са в безсъзнание, но дишат. От нишата в нефа виждам да стърчи краят на сандъка.

— Толкова се гордея с теб, че намери сандъка! Дори не можеш да си представиш колко съм горда — казвам. — Нека го вземем утре сутринта, след като си починем малко.

— Сигурна ли си? — пита Елла. — Мога да се покатеря обратно и да го взема.

— Не, не. Иди в банята да се измиеш, аз идвам след малко.

Когато тя най-после изчезва от погледа ми, вдигам очи към сандъка. Концентрирам се и го спускам бавно до краката си. Сега само трябва да накарам Аделина да го отворим.

Глава 17

Когато нахлувам през горящата врата и се приземявам върху разтапящия се кафяв мокет на хола, в главата ми се блъскат няколко мисли. Сам. Писмото на Анри. Сандъкът. Тленните останки на Анри. Обгръщам се умишлено с пламъци, за да мога да се придвижвам лесно от стая в стая.

— Сам? — крещя. — Къде си, Сам?

Зад хола цялата задна стена на къщата гори. Въпрос на минути е сградата да се срути. Стрелкам се из спалните, викам името на Сам. Вратата на банята избухва, когато я изритвам. Проверявам в кухнята, в трапезарията и точно когато съм на път да проверя още веднъж хола, поглеждам през прозореца и виждам до ръба на басейна сандъка, а до него купчинка от някои от нещата ни, между които лаптопът, кутията от кафе с праха на Анри и неотвореното писмо. По средата на басейна нещо малко се появява и изчезва, това е главата на Сам. Той ме вижда и размахва ръце.

С трясък минавам през прозореца и прекатурвам грила, когато се сгромолясвам върху него. Скачам в басейна, пламъците около мен започват да съскат и се превръщат в сивкавочерен дим.

— Добре ли си?

— Май… май да — отговаря той.

Измъкваме се от водата и заставаме до нещата, които Сам е успял да спаси.

— Какво се случи?

— Те са тук, човече. Те са тук, няма съмнение. Могадорианците.

В момента, в който той казва това, започва да ми се повдига. Челюстта ми затреперва. Сам продължава:

— Видях ги на предния прозорец и, бам, в следващия момент къщата пламна. Грабнах каквото можах…

Върху покрива се чува някакво движение. Между надигащите се пламъци виждам огромен могадорианец разузнавач с черен шлифер, шапка и слънчеви очила. Крачи надолу по ската на покрива и с всяка измината крачка краката му потъват в размекналите се плочки. Държи дълъг сияещ меч.

Коленича и хващам катинара на сандъка, който поддава под горещата ми длан. Отмествам кристалите от дъното и грабвам камата с диамантеното острие. Танцуващите пламъци на къщата се отразяват в острия му ръб. За моя изненада дръжката се удължава и се увива около дясната ми ръка до китката.

— Отстъпи назад — казвам на Сам.

Разузнавачът стига до металната стряха на срутващия се покрив, спуска се на двора и краката му напукват бетона, щом се приземява. Пори въздуха с меча, който оставя огнена пътека след себе си. Овладявам дишането си и мислено си повтарям тренировката от миналата седмица.

В един миг се изтласквам напред с крака, могадорианецът изревава, втурва се срещу мен, а шлиферът му се издува зад него. Оглеждам се в очилата му секунда преди мечът му да разсече тялото ми. Извивам се назад и не ме уцелва, но когато се изправям, попадам в огнената пътека, оставена от меча. Болка пронизва врата ми и плъзва към кръста. Изблъскан съм назад в басейна.