Силата на шестимата

Още неотворил очи, и вече усещам, че денят ще бъде труден. Един от онези дни, когато съзнанието за смъртта на Анри ще ме удари като огромен чук и каквото и да правя, болката няма да престане. Все по-често имам подобни дни. Дни, изпълнени с угризение и разкаяние. Дни, изпълнени с вина. Изпълнени с дълбока скръб за това, че никога повече няма да разговарям с него. Но както Анри ми беше казал веднъж: „Някои неща не могат да се върнат“. Освен това и Сара. Ужасната вина се е загнездила в мен, откакто напуснахме Флорида. За това, че си позволих да се доближа толкова много до Шест, че за малко да я целуна.

Поемам дълбоко въздух и най-сетне отварям очи. Бледата утринна светлина нахлува в стаята. Писмото на Анри, сещам се. Нямам друг избор, освен да го прочета сега. Твърде опасно е да отлагам още. Не и след като за малко не го изгубих във Флорида.

Пъхам ръка под възглавницата и изваждам камата с диамантеното острие и писмото. Държа ги винаги до себе си. Поглеждам за момент плика, опитвам се да отгатна при какви обстоятелства е било написано писмото. Въздишам, знам, че всъщност това е без значение, че само си губя времето, правя с камата чист разрез там, където пликът е запечатан, и изваждам писмото. Идеалният почерк на Анри изпълва пет жълти страници от голям бележник, изписани с плътно черно мастило. Поемам дълбоко дъх и оставям погледа ми да падне върху първата страница.