Синдик

— Няма да имаш проблеми с това море — подхвърли деловито Ван Делен. Той се мъчеше да се сети за някоя подходяща фраза, с която да покаже, че оценява опасността, в която се впускаше Гринел без никакви други средства, освен бърза мисъл, „вълшебен“ пръстен, и чифт револвери. Но всичко, което се въртеше в главата му, беше: Благодаря на Господа, че се отървавам от този проклет малък социократ. Той би ме убил някой ден, стига да има възможност и нулеви шансове да бъде открит. Благодаря на Господа, че съм конституционист. Ние не се занимаваме с такива неща — или може би се занимаваме? Никой никога нищо не ми казва. Скапан водач на подводница. А този малък проклетник ще стане адмирал един ден. Но и моето момче ще бъде адмирал. И то е умник като майка си.

Гринел се усмихна и каза:

— Сега е моментът, нали?

— Моля? — попита Ван Делен. — О, да, разбирам. Ей, Чък! — повика моряка. — Разпечатай капсулата на командира. Предай да се приготви за издигане.

Командирът се намести, пухтейки, в капсулата и изръмжа на отговарящия за склада:

— Сигурен ли си, че това нещо е току-що разпечатано? Вече изглежда лепкаво.

— Видях да го разпечатват със собствените си очи точно преди три минути — отвърна нахакано морякът. — Ще става все по-лепкаво, ако продължаваме да дрънкаме. Имате — той погледна към хронометъра си — още седемнадесет минути. Хайде вече да ви затварям.

Командирът се сви на кълбо, отправяйки последен поглед към лицето на дърдоркото, което вече беше запомнил завинаги. Люкът щракна. Някой ден, някой щастлив ден, този нахал ще съжалява за думите си. Той даде знак че е готов на Ван Делен, който махна леко и се усмихна едва-едва. Трима души от екипажа заключиха капсулата и я нагласиха за изстрелване.

Бум!

Капсулата се стрелна през люка и изскочи на повърхността. Цветът й автоматично се промени до цвета на околната вода. Гринел побутна лоста за управление, като го насочи към брега и завъртя манивелата на витлото. Трябваше да бърза; капсулата — кормилото, манивелата, маховикът и всичко останало — щяха да се разтворят след около петнадесет минути. Неговата работа беше да стигне до брега, преди това да се случи.

На брега той щеше да бъде на практика свободен агент с максимални пълномощия и най-общи задачи до 15 януари. След това задачите му щяха да станат по-конкретни.

III.

Чарлз Орсино се гърчеше на стола.

— Чичо — молеше се.

— Да — злорадстваше Ф. У. Тейлър, — наричаха стария Амадео и неговите хора престъпници. Наричаха ги контрабандисти, когато доставяха алкохол на хората, без да ги е грижа за държавния дълг или високите данъци. Наричаха ги черноборсаджии, когато продаваха евтино масло на Юга и евтин маргарин на Севера. Наричаха ги измамници, когато продаваха изгодно цигари и билети за обществения транспорт. Наричаха ги пирати, когато изтръгваха стоки от гърчещата се под ударите на инфлацията верига от посредници и ги доставяха на разумни цени на потребителите. Те бяха престъпниците. Банкерите бяха стълбовете на обществото. Сега тези банкери, които властваха над народите, чиято дума се приемаше за „глас свише“, които смятаха, че само луд би допуснал да загуби доверието им, продукт на своето време — може би най-добрият който то е могло да създаде…

* * *

Отец Амброзиус оглозга парче солена херинга, избърса ръцете си, разрови се из боклуците в сандъка и измъкна гъше перо и лист пергамент. Енергично разтърка с гъба, напоена с оцет, написаното на пергамента и със задоволство установи, че то се изтрива лесно, оставяйки чиста повърхност, върху която би могъл да нахвърли бележки по проповедта си. Отряза перото и го цепна, докато чакаше пергаментът да изсъхне, питайки се небрежно какво ли всъщност е изтрил. (Това беше последното оцеляло копие на „Аналите“ на Тацит, VII, i-v.)

А сега на работа. Проповедта трябваше да бъде изнесена в Неделята на Шестдесетница, началото на тържествата за Велики пости. Умът на отец Амброзиус се луташе в търсене на думите. Велики пости… солена херинга… покаянието… смъртните грехове… алчността… лихварството… неплатените такси за запазените места в църквата… дебелоглавият млад сър Балдуин и порутеният замък на хълма… солена херинга сега и per saeculae saeculorum (во веки веков), освен ако сър Балдуин не си плати запазеното място в черквата.

В този момент сър Балдуин влезе наперено в килията. Отец Амброзиус благовъзпитано се надигна и промърмори с известна неискреност:

— Pax vobiscum. (Мир вам).

— А? — запита сър Балдуин, а глуповатите му сини очи се изцъклиха, когато погледна зад гърба си. — О, имаш мене предвид, отче. Знаеш, не е добре да говориш с мене на латински. Аз говоря езика на крал Норман. Искам да кажа, ако е достатъчно добър за Негово Височество Ричард, то е достатъчно добър и за мене, нали така? Сега, с какво мога да ти бъда полезен, отче?

Отец Амброзиус меко му напомни:

— Вие дойдохте да ме видите, сър Балдуин.