Синьочервения Метусалем

Това ги накара да проумеят, че тук не искат да знаят за тях, и те се оттеглиха с гневни викове. Дрехите им не пострадаха от водата. Мнозина от тях не носеха нищо повече от къси ленени или басмени панталони, а при тяхната невероятна нечистоплътност една такава неочаквана баня можеше само да им повлияе благотворно.

Сега капитанът се обърна към Дегенфелд и запита триумфиращо:

— Е, приятелче, какво ще кажете? Не бях ли разбран от нехранимайковците, а?

— Действително — отговори запитаният сериозно. — Убедих се за свое най-голямо удивление.

— О, тук няма място за удивление. Всичко е извънредно просто. Окончанията, самите окончания вършат всичко. Вярно, за тая работа се иска и определен вроден талант. Който обаче го има, на него китайският му иде като по вода.

Лоцманът, който стоеше наблизо и бе чул и видял всичко, сложи ръка на рамото му и каза ухилен:

— Сър, това да не би да означава, че си въобразявате, че умеете да говорите китайски?

— Какво желаете? — запита високомерно Търнърстик, като повдигна пенснето и огледа пренебрежително говорещия.

— Питам дали си мислите, че сте говорил китайски на кулите?

— Естествено. А как иначе?

— All devils!21 Това е смешно! Нарежда си човекът нещо неразбираемо, та да помислиш, че са му измъкнати всичките зъби, и го смята за китайски! Драги ми сър, аз горе-долу владея тукашните диалекти, именно пунти, хакка, хах-киан, фух-киан, фу-чеу, нан-ченги ооей-чеу, тъй като вече от петнайсет години се скитосвам наоколо, ама това, дето го римувахте тука, настина никога не съм го чувал!

Търнърстик остави пенснето да се смъкне, разкрачи се широко по моряшки и вече отваряше уста за рязък отговор, когато лоцманът го пресече с думите:

— Само не дръжте речи, моля! Нямам време да ги изслушам. Платете ми таксата, аз ви давам квитанция и се разделяме после в мир.

— Да — избълва капитанът, — да се отвържем час по-скоро един от друг, иначе ще попаднете откъм подветрената страна и няма да можете да се изтеглите. Защо преди малко не пожелахте да говорите с мен китайски? Защото не можете! Това е то!

Той се отправи към каютата като оскърбен, много добре съзнаващ превъзходството си герой. Лоцманът го последва и скоро след това се върна, за да напусне кораба.

Търнърстик не се показа. След изтичането на почти час, по време на който кормчията бе разпореждал и надзиравал планината от платна и другите необходими неща, Фриц Дегенфелд сметна за уместно да навести обидения.

Вече се канеше да почука на каютната врата, когато тя се отвори и отвътре излезе… един мъж, когото студентът би сметнал за чистокръвен китаец, ако не беше златното пенсне, което тъкмо се плъзгаше по кривото, вирнато носле.

— Капитане! — извика Дегенфелд. — Почти не ви познах!

— Нали! — отвърна Търнърстик с извънредно доволна и суетна физиономия. — Да, аз съм чист чайнаман22 А?

— Действително! Сякаш сте роден и възпитаван в лятната императорска резиденция в Юан-нинг-юен! Позволете малко да ви поогледам?

Той го улови за раменете и го завъртя на всички страни, за да разгледа внимателно метаморфозата, на която се бе подхвърлил Търнърстик.

— Фино, много изискано! Всичко от коприна! — поясни капитанът, като разтвори връхната дреха, та Дегенфелд да види и тоалета под нея.

Той носеше извънредно широки панталони от червена коприна на бели цветя, привързани над глезените с широки ленти, а нагоре жилетка от същата материя, която му стигаше до средата на бедрата. Върху нея идеше безръкавна блуза от бяла коприна. После следваше една доста тясна, наподобяваща домашен халат, синя дреха, която стигаше почти до земята. Ръкавите й бяха прекомерно широки и се спускаха до дланите; те можеха да се ползват като джобове. Около хълбоците бе препасал дълъг пояс с втъкани златни нишки, чиито краища висяха до коленете. На него редом с джобния часовник бяха окачени всякакви торбички с най-различни предмети от първа необходимост за всеки китаец. Отгоре бе навлякъл някакво бурнусоподобно одеяние, малко по-късо от предишното. Десенът представляваше зелен фон с червени гъсеници и жълти пеперуди, а ръкавите стигаха малко над лактите.

На краката си бе обул червени копринени пантофи без токове, чиито върхове се извиваха далеч нагоре. Подметките се състояха от дебел картон, покрит отдолу с кожа, и като нищо имаха три пръста височина.

Главата се предпазваше от оплетена от тръстика и подплатена с мек хастар шапка, която напомняше огромна обърната паница. Беше украсена с голям кичур червено обагрени конски косми и с една изработена от тънка златна ламарина проблясваща драконова фигура.

През едното рамо преминаваше колан, на който бяха закрепени две криви саби — едната по-къса, а другата подрънкваше по земята.

Не бе забравено и най-важното — в ръката си носеше ветрило, зад което, както го разтвори в момента, можеше най-малкото два пъти да скрие торса си. На тази вещ, която не бива да липсва на никой китаец, бе изписана кървава бойна сцена, а над нея блестеше със златните си йероглифи китайски надпис.

— Е, как ме намирате? — попита той.