Синът на Нептун

Тогава чу крясъците на горгоните и забеляза кораловите змии на Евриала да се подават от върха на хълма, но нямаше време да се тревожи за това. Покривът на блока под него приближаваше като силует на боен кораб. До сблъсъка оставяха десет, девет, осем…

Той успя някак да се извърти настрана така, че да не си потроши краката при приземяването. Подносът за кренвирши се плъзна по покрива и хвръкна във въздуха. Пърси полетя на другата страна.

Докато падаше към магистралата, в ума му се появи ужасен сценарий — приземява се върху нечий джип, а разяреният шофьор се опитва да го забърше с чистачките си, мърморейки: „Глупаво, падащо от небето, хлапе! Закъснявам за работа!“.

Като по чудо обаче един порив на вятъра го отнесе в обратната посока — колкото да пропусне магистралата и да се стовари върху някакви храсти. Кацането не беше особено меко, но определено бе за предпочитане пред асфалта.

Пърси изпъшка. Искаше му се да се отпусне, да припадне и известно време да не мисли за нищо. Но трябваше да стане и да продължи.

С мъка се изправи на крака. Ръцете му бяха издрани, но поне нямаше нищо счупено и все още носеше раницата си. По време на спускането бе изгубил меча си, но знаеше, че по някое време той ще се появи в джоба му. Това беше част от магията му.

Погледна към хълма. Горгоните се забелязваха лесно с рекламните си жилетки и змийски прически. Те слизаха надолу по склона. Не го правеха с бързината на Пърси, но пък се радваха на по-голяма стабилност. Кокошите им крака явно бяха идеални за катерене. Пърси пресметна, че след пет минути ще го настигнат.

До него имаше метална мрежеста ограда, която разделяше магистралата от жилищния квартал и неговите криволичещи улици, уютни къщички и високи евкалиптови дървета. Оградата явно бе там, за да пречи на хората да излизат на магистралата и да правят глупости — като например да пилотират подноси за кренвирши. По оградата обаче имаше много дупки. Пърси лесно можеше да се шмугне в квартала, да намери кола, която да открадне и подкара към океана. Не обичаше да краде коли, но през последните няколко седмици бе „взел назаем“ няколко, включително една полицейска. Смяташе да ги върне, но за съжаление често му се налагаше да ги сменя.

Погледна на изток. Както и очакваше, на около стотина метра от него магистралата минаваше през хълма. Имаше два тунела — за двете посоки на движението, които приличаха на очи върху черепа на великан. По средата, където трябваше да е носът му, имаше метална врата, напомняща входа на бункер. Можеше да бъде врата към тунел за поддръжка и вероятно смъртните виждаха точно това. Но те не можеха да видят какво се крие зад мъглата. За разлика от Пърси.

Пред входа имаше двама тийнейджъри в брони. Бяха облечени доста странно — с римски доспехи, навлечени върху червени тениски, и бели маратонки. Пазачът отдясно приличаше на момиче, макар от шлема и ризницата да не се виждаше ясно. Пазачът от другата страна бе едро момче с лък и колчан стрели на гърба. И двамата носеха дълги дървени копия, напомнящи старовремски харпуни.

Вътрешният радар на Пърси бясно зажужа. След толкова много дни на ужаси чувстваше, че най-после е стигнал целта си. Инстинктите му подсказаха, че ако мине през тази врата, ще бъде в безопасност за първи път от срещата си с вълците на юг.

Защо тогава изпитваше такъв ужас?

Докато се чудеше, горгоните се приземиха на покрива на блока. Щяха да го настигнат след най-много три минути. Една част от него поиска да хукне към вратата на хълма. Щеше да му се наложи да притича през магистралата, но това не бе чак толкова страшно. Можеше да го направи, преди горгоните да го настигнат.

Но друга част искаше да побегне към океана. Там щеше да е най-добре. Там силата му щеше да е най-голяма. Римските стражи пред онази порта го изнервяха. Нещо му нашепваше: „Това място не е за теб. Опасно е!“.

— Прав си, разбира се — долетя глас до него.

Пърси подскочи. Първоначално си помисли, че Бейно отново е успяла да го изненада, но бабата, показала се от храстите, бе по-грозна и от горгоната. Приличаше на някое хипи, което са изхвърлили на пътя преди четирийсетина години и е прекарало живота си в събиране на боклуци. Носеше дрипава дреха от парцали и пазарски чанти. Косата й бе рошава и мръсносива като пяна от бира и бе захваната с превръзка, по която личеше знакът на мира. Лицето й беше покрито с пъпки и брадавици. Когато се усмихна, разкри всичките три зъба в устата си.

— Това не е тунел за поддръжка — каза му тя, — а вход към лагер.

По тялото на Пърси пробяга тръпка. Лагер. Естествено, че е това. Лагер. Може би тук беше домът му. Може би Анабет бе наблизо.

И все пак нещо не беше наред.

Горгоните още стояха на покрива, когато Стейно забеляза Пърси и го посочи, след което закрещя от радост.

Старото хипи повдигна вежди:

— Нямаш много време, дете. Трябва да решиш какво ще правиш.

— Коя си ти? — попита Пърси, макар да не бе сигурен, че гори от желание да узнае отговора. Последното нещо, от което имаше нужда, бе още някой безобиден смъртен, който да се превърне в чудовище.