Синът на Нептун

— Можеш да ме наричаш Юна. — Очите на старицата блеснаха весело, все едно е направила сполучлива шега. — Почти като месец юни, който е кръстен на мен, ако искаш да знаеш.

— Хубаво… виж, трябва да тръгвам. Горгоните идват. Не искам да те наранят.

Юна постави ръце пред сърцето си.

— Колко мило! Но това също е част от твоя избор!

— Моя избор? — Пърси погледна нервно към хълма. Горгоните бяха свалили жилетките си и от гърба на всяка се разпери чифт криле — малки и прилепови, които блестяха като направени от мед. Откога имаха криле? Може би бяха декоративни — твърде малки, за да могат да полетят с тях.

Докато Пърси мислеше това, двете сестри скочиха от покрива и се понесоха към него.

Всичко ставаше все по-хубаво и по-хубаво.

— Да — съгласи се Юна, сякаш не бързаше за никъде, — част от твоя избор. Можеш да ме оставиш на милостта на горгоните и да се затичаш към океана. Ще стигнеш дотам без проблем, гарантирам ти го. Горгоните с радост ще ме нападнат и няма да те закачат повече. Ще започнеш нов живот, ще доживееш дълбока старост и ще избегнеш много болка и нещастия, които иначе ти предстоят.

Пърси изпита странното чувство, че вторият вариант няма да му хареса.

— Или?

— Или можеш да помогнеш на една възрастна жена — отговори тя, — да ме отнесеш до лагера със себе си.

— Да те отнеса? — Пърси се надяваше, че тя се шегува, но Юна повдигна роклята си и му показа подутите си червени крака.

— Не мога да стигна сама — каза тя. — Отведи ме до лагера: по магистралата, през тунела, отвъд реката.

Пърси не виждаше река, но и без това задачата му се виждаше трудна. Юна изглеждаше доста тежка.

А горгоните бяха само на петдесетина метра от него и спокойно си летяха, като че ли ловът вече е свършил.

Пърси погледна към старицата.

— И трябва да те отнеса до лагера, защото…?

— Защото ще сториш добрина — отговори тя. — Освен това, ако не го направиш, боговете ще погинат и светът, такъв, какъвто го познаваме, ще бъде унищожен. Заедно с всички приятели и близки, които някога си имал. Разбира се, ти няма да ги помниш, така че това може би няма да има значение. Ще си в безопасност там долу, на морското дъно…

Пърси преглътна. Горгоните се хилеха зловещо, докато се спускаха от хълма.

— Ако отида в лагера — попита той, — ще възвърна ли паметта си?

— Постепенно — каза Юна, — но трябва да знаеш, че ще ти се наложи да пожертваш много. Ще изпиташ болка и печал, загуба, каквато не си и сънувал. Но ще получиш шанс да спасиш старите си приятели и семейство, да върнеш стария си живот.

Горгоните вече бяха над главата му. Вероятно изучаваха старицата, мъчеха се да разберат кой е новият играч, преди да атакуват.

— Ами стражите на вратата? — попита Пърси.

Юна се усмихна.

— О, те ще ни пуснат, миличък. Можеш да им имаш доверие. Та… какво казваше? Ще помогнеш ли на една беззащитна старица?

Пърси се съмняваше, че Юна е беззащитна. В най-лошия случай това беше капан. В най-добрия — някакъв вид тест.

Пърси мразеше тестовете. Откакто бе загубил паметта си, животът му бе като един гигантски отворен тест, в който трябваше да попълва празните места. Той бе ˍˍˍˍˍˍˍˍ от ˍˍˍˍˍˍˍˍ. Чувстваше, че ˍˍˍˍˍˍˍˍ, и ако чудовищата го хванеха, щеше да е ˍˍˍˍˍˍˍˍ.

Но след това се сети за Анабет — единственото нещо от стария си живот, за което бе сигурен. Трябваше да я намери.

— Ще ти помогна — каза той и вдигна старицата. Беше по-лека, отколкото очакваше. Пърси се опита да не обръща внимание на ужасния й дъх и грубите й ръце, които се хванаха за врата му. Той тръгна по асфалта. Един от шофьорите му изсвири с клаксон. Друг му извика, че е луд. Повечето обаче просто го заобиколиха подразнени. Сякаш бездомни тийнейджъри редовно минаваха по пътя към Бъркли, носейки стари баби хипарки на гръб.

И тогава над него падна сянка. Стейно извика доволно:

— Умно момче си ти. Намерил си богиня, която да носиш, а?

Богиня?

Юна се засмя доволно и каза: „опа“, когато една кола едва не ги прегази.

В този момент от лявата му страна долетя крясъкът на Евриала:

— Хвани ги! Два трофея са повече от един!

Пърси хукна през останалите платна на магистралата. Някакси стигна средната артерия. Видя как горгоните се спускат към него, а колите се отклоняват от пътя си. Чудеше се какво ли виждат смъртните — огромни пеликани? Безмоторни самолети, излезли от контрол? Вълчицата Лупа му бе казала, че смъртните умове биха повярвали всичко… с изключение на истината.

Пърси хукна към вратата на хълма. Юна ставаше все по-тежка с всяка измината крачка. Сърцето на момчето бясно затупка. Ребрата го заболяха.

Тогава един от стражите извика. Беше момчето с лъка, което подготви стрела. Пърси изкрещя:

— Чакай!

Но стрелата не беше за него и прелетя над главата му. Една от горгоните зави от болка. Момичето на стража подготви копието си, като трескаво махна с ръка на Пърси да побърза.

Петнайсет метра го деляха от вратата. Десет…