Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Така ние с Мойсей и Бек бяхме приети в Дома на живота. Неговите врати се отвориха за нас и моето име беше вписано в Книгата на живота, както някога в нея е било вписано името на баща ми Сенмут, а преди туй — името на неговия баща. Но аз вече не бях щастлив.

4

За обучението в Дома на живота към големия храм на Амон трябваше да отговарят царските лекари, и то всеки за своята специалност. Те обаче идваха рядко, защото кръгът на пациентите им беше голям, за услугите си получаваха богати възнаграждения и живееха в просторни къщи извън града. Но щом в Дома на живота дойдеше пациент, чието страдание затрудняваше обикновените лекари и те не се наемаха с лечението му, тогава пристигаше царски лекар и пред учениците от своята специалност демонстрираше вещината си. Така и най-бедният болен можеше в чест на Амон да получи помощ от царски лекар.

В Дома на живота от пациентите се вземаха подаръци според възможностите им. Много от тях носеха бележка, че някой обикновен градски лекар не е могъл да излекува страданието им, а най-големите сиромаси идваха направо там и никой не им искаше отплата. Всичко това беше хубаво и правилно, но аз все пак не завиждах на болните бедняци, над които неопитните се упражняваха и учениците можеха да ги лекуват, за да придобият умение. За тях не се хабяха обезболяващи средства и те без упойка трябваше да понасят клещите, ножа и огъня. Затуй откъм предните зали, където се приемаха сиромасите, често се носеха викове и стенания.

Медицинската подготовка и практика траеше дълго даже и при най-способните. Трябваше да се запознаем с лекарствата, а също и с билките, да се научим кога да ги берем, как да ги сушим и как да правим отвара от тях, защото при нужда лекарят трябваше да умее сам да приготвя церове. Аз и мнозина други роптаехме, понеже не разбирахме ползата от това, след като от Дома на живота срещу рецепта можеха да се получат всички известни лекарства готови — размесени и дозирани. Ала за мен, както ще стане дума, тези занимания впоследствие все пак се оказаха много полезни.

Изучавахме частите на тялото, дейността и предназначението на човешките органи. Упражнявахме се да боравим с ножа и с клещите за вадене на зъби, но преди всичко нужно бе да свикнем чрез опипване на телесните кухини и кожата да установяваме заболяванията, да ги откриваме по човешките очи. Трябваше да умеем да се справяме с раждания, при които бабуването беше безсилно. Според случая трябваше да знаем как да предизвикваме и как да успокояваме болки. Да се научим да различаваме леките заболявания от тежките, душевните от физическите. Да умеем да отсяваме истината от неистината в думите на пациента и да го разпитваме най-подробно, за да придобием ясна представа за болестта.

При това положение не е трудно да се разбере, че колкото повече напредвах в образованието си, толкова по-дълбоко осъзнавах оскъдността на моите познания. Навярно подготовката на лекаря свършва едва когато той смирено признае пред себе си, че всъщност нищо не знае. Не е редно обаче да споделя това с обикновените хора, защото най-важно от всичко е пациентът да вярва в лекаря и да има доверие в познанията му. Тази е основата, на която трябва да почива всяко лечение. Лекарят не бива никога да изпада в заблуждение. Иначе той губи доброто си име и подбива авторитета на другите лекари. Ето защо дори в домовете на богатите, където след първия лекар викат още двама или трима да прегледат някой по-тежко болен, последните предпочитат да потулят заблуждението на колегата си, а не да го разгласяват за срам и позор на лекарското съсловие. Затуй се казва, че лекарите със съвместни усилия погребват пациента си.

Навремето всичко това не ми беше известно и аз постъпих в Дома на живота, изпълнен с уважение и вяра, че в него ме очаква цялата земна мъдрост и доброта. Първите ми седмици там бяха тежки, защото новопостъпилият ставаше слуга на всички останали и сред обслужващия персонал никой не се смяташе толкова нископоставен, че да не стои над него и да не му дава нареждания. Най-напред ученикът трябваше да се научи на чистота. Нямаше мръсна работа, с която да не го натоварят, така че той се поболяваше от отвращение, докато накрая претръпнеше. Но скоро той и насън знаеше, че ножът е чист едва след като се обгори на пламък, а дрехите — когато се изварят в луга и вода.

Понеже за лекарското изкуство е писано и в други книги, тук няма какво повече да се занимавам с него. Ще разкажа онова, което се отнася до мен, което съм видял лично и за което други не са писали.

След дългия пробен срок дойде денят, в който след пречистителни ритуали ми облякоха бяла мантия и ме пратиха в приемната, за да се уча да вадя зъби на яки мъже, да превързвам рани, да разрязвам циреи и да намествам счупени крайници. За мен това не беше нищо ново — подготвен от баща си, аз бързо напредвах и станах учител на другарите си. Понякога ми даваха подаръци като на лекар и аз поръчах да изгравират в зеления камък, който бях получил от Нефернефернефер, името ми Синухе, за да подпечатвам с него рецептите.