Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Години наред не бях напускал територията на храма и сега, когато излязох посред бял ден, очите ми още веднъж се отвориха, защото видях, че докато съм учил и работил, градът се е променил. Забелязах го, като минавах по алеята на овните и прекосявах площадите. Навред витаеше някакво ново оживление, одеждите бяха станали по-скъпи и по-пищни, а по надиплените поли и перуките не можеше да се различи кой е мъж и кой жена. От кръчмите и публичните домове се носеше писклива сирийска музика, по улиците още по-често се чуваше чужда реч, сирийци и богати негри още по-нагло си пробиваха път сред местната тълпа. Богатствата и могъществото на Египет бяха безмерни, столетия наред вражески крак не беше стъпвал в градовете му, а сред мъжете на средна възраст имаше такива, които никога не бяха воювали. Не знам обаче дали това носеше радост на хората, защото погледите им бяха неспокойни, всички бързаха и недоволни от настоящето, очакваха нещо ново.

Самотен бродех по улиците на Тива със сърце, натежало от непокорство и скръб. Наминах към къщи и видях, че баща ми Сенмут е остарял, прегърбил се е и вече не може да чете папирусите. Майка ми Кипа също беше остаряла, задъхваше се, когато ходеше, и говореше единствено за гроба си. Със спестяванията си баща ми беше купил гроб за двамата в града на мъртвите, западно от реката. Бях го видял — спретнат, облицован с глинени тухли гроб с обичайните изображения и надписи по стените. Наоколо имаше стотици такива гробове, които жреците на Амон продаваха скъпо на честните и пестеливи хора, желаещи да си осигурят безсмъртие. За хатър на майка ми им бях написал книга на смъртта — да се сложи в гроба им, че да не се заблудят по дългия път. Беше чудесна, безгрешно написана книга, макар в нея да нямаше рисунки като в книгите, дето се продаваха на двора в храма на Амон.

Майка ми ми даде да хапна, баща ми ме запита за учението и повече нямахме какво да си кажем. Къщата ми беше чужда, улицата ми беше чужда и хората по нея ми бяха чужди. На сърцето ми ставаше все по-тягостно. Изведнъж се сетих за храма на Птах и за моя приятел Тутмос, който искаше да стане художник. Тогава си рекох: разполагам с четири дебена сребро — ще взема приятеля си Тутмос да се повеселим заедно, да се разтушим с вино, защото отговор на моя въпрос, така или иначе, никога не ще намеря.

Сбогувах се с родителите си, като им казах, че е време да се връщам в Дома на живота, и малко преди залез-слънце стигнах до храма на Птах. Запитах пазача къде е художественото училище, влязох вътре и потърсих Тутмос. Едва тогаз узнах, че той отдавна бил изгонен от училището. Учениците с нацапани от глината ръце плюеха, щом произнасяха името му. Един ми рече: „Тутмос най-сигурно можеш да го намериш в някоя бирария или публичен дом.“ Друг: „Чуеш ли някой да хули боговете, знай, че Тутмос е някъде наблизо.“ Трети: „Където има побой и се чупят глави, там търси приятеля си Тутмос.“

Те плюха пред мен, когато казах, че Тутмос ми е приятел, но го направиха заради учителя си. Щом той се обърна с гръб, те ми подшушнаха да отида в кръчмата „Сирийската делва“.

Намерих кръчмата, носеща името „Сирийската делва“. Беше на границата между бедняшкия квартал и богаташката част на града. На вратата й имаше надпис, който възхваляваше виното от лозята на Амон и вината от пристанището. Вътре стените й бяха покрити с весели картини — павиани прегръщаха танцувачки и козли надуваха свирки. Насядали по пода художници усърдно рисуваха върху папируси, а един старец печално се взираше в празната си чаша.

— Кълна се в грънчарското колело, че това е Синухе! — извика някой и вдигайки смаяно ръце, стана да ме посрещне.

Веднага познах Тутмос, макар да беше с мръсна и окъсана наметка, с кървясали очи и с голяма цицина на челото. Беше се състарил, измършавял и около ъглите на устата му се бяха образували бръчки. Ала когато ме погледна, очите му все така излъчваха завладяваща смелост и радост. Той се наведе и бузите ни се допряха. Сега вече знаех, че приятелството ни се бе запазило.

— Всичко е такава безсмислица, че сърцето ми се къса от мъка — казах аз. — Издирих те да разтушим душата си с вино, защото никой не ми отговаря на въпроса „защо?“.

Тутмос повдигна престилката си, което означаваше, че няма с какво да плати.

— Аз имам на ръцете си четири дебена сребро — заявих гордо, но той посочи към главата ми, която все още беше гладко обръсната. Искаше ми се хората да знаят, че съм получил първата жреческа степен — нали нямах с какво друго да се гордея. Сега се ядосах, че не бях оставил косата ми да израсте. Затуй казах припряно:

— Не съм жрец, а лекар. На вратата май пишеше, че тука има вино от пристанището. Искаш ли да го опитаме? — предложих аз и звъннах с гривните.

Кръчмарят бързо дотича, поклони ми се и отпусна ръце пред коленете си.

— В избата имам вина от Сидон и Библос, още неразпечатани и със сладост на смирна. В пъстри чаши поднасям мешано вино. Замайва главата като усмивката на момиче, а сърцето започва да лудува — каза той и продължи да дърдори и да изброява, без да си поема дъх.