Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Преминавайки от по-леки към по-трудни задачи, аз почнах да дежуря в залите за неизлечимо болни и да присъствувам на прегледите и операциите на прочути лекари, при които десет от пациентите умираха и един оздравяваше. Прозрях също така, че за лекаря смъртта не е страшилище, че за много болни тя беше милосърден приятел и след нея човешкото лице често изглежда по-щастливо, отколкото в дните на злочестия живот.

И все пак аз бях сляп и глух, преди да настъпи денят на моето пробуждане, както някога в детството, когато знаците, думите и буквите оживяха пред мен. В един момент очите ми се отвориха, събудих се сякаш от сън и развълнувано се запитах: „Защо?“ В този въпрос се крие страшният ключ към всяко истинско познание. Той е по-жилав от тръстиката на Тот и по-траен от издялания в камък надпис.

Това стана така. Имаше една жена, която не беше раждала и мислеше, че е безплодна, защото беше превалила четиридесетте. И изведнъж месечното й течение престанало. Тя дойде изплашена в Дома на живота, като предполагаше, че в нея се е вселил зъл дух и трови плътта й. Както беше предписано, аз взех няколко зърна ечемик и ги зарих в пръст. Едни от тях полях с вода от Нил, а другите — с урина от жената. Сложих пръстта на слънце и казах на жената да намине след някой ден. Когато дойде, видях, че зърната бяха поникнали. Напоените с обикновена вода бяха дребни, а другите — зелени и избуяли. Значи написаното беше истина и аз самият удивен й казах:

— Радвай се, жено! Свещеният и милостив Амон е благословил утробата ти и ще добиеш дете както всяка благословена жена.

Бедната женица заплака от радост и понеже бях възвърнал загубената й надежда, свали от китката си сребърна гривна, тежка два дебена, и ми я подари. Едва-що повярвала, тя ме запита:

— Син ли ще бъде?

Ето че ме взе за всезнаещ. Събрах кураж, погледнах я в очите и отговорих:

— Син ще бъде.

Възможностите бяха две, аз имах късмет и улучих. Жената още повече се зарадва и ми даде втора сребърна гривна, тежка два дебена.

Но след като си тръгна, аз се запитах как е възможно едно ечемичено зърно да знае онова, което никой лекар не можеше да провери, да знае и да види, преди признаците на бременността да станат забележими. Престраших се и отидох да попитам учителя си защо е така. Той ме изгледа, сякаш бях малоумен, и рече само:

— Така пише в книгите.

Това не беше никакъв отговор на въпроса ми „защо?“. Още веднъж се престраших и запитах царския акушер от родилния дом защо е така.

— Амон е цар на всички богове. Неговият поглед съзира семето, проникнало в женската утроба. Щом той разрешава да стане оплождане, защо да не разреши ечемиченото зърно да покълне от пръстта, напоена с урината на оплодена жена? — каза той и ме погледна, сякаш не бях с ума си, ала за мен и това не беше отговор на въпроса ми „защо?“.

Тогава очите ми се отвориха и видях, че лекарите от Дома на живота знаеха само писанията и обичаите и нищо повече. Запитах ли ги защо разяждащата рана трябва да се изгаря, а обикновената да се намаже с мехлем и да се превърже или защо мухълът и паяжините лекуват циреи, отговаряха ми, че така е било открай време. По същия начин служещият си с медицински нож имаше право да извършва описаните сто осемдесет и два разреза и операции. В зависимост от опита и вещината си той ги правеше по-добре или по-зле, по-бързо или по-бавно, безболезнено или причинявайки излишна болка, но не можеше да направи нищо повече, защото в книгите само те бяха описани и изобразени — друго по-рано не се е правело.

Имаше хора, които слабееха и лицата им ставаха бледи, без лекарят да може да установи някакво заболяване или увреждане. При все това те се съвземаха и оздравяваха, ако ядяха продавания скъпо и прескъпо суров черен дроб от жертвени животни. А защо ставаше така — за това не биваше да се пита. Имаше хора, които получаваха болки в стомаха, а лицето и ръцете им почваха да горят. На тях им даваха очистително и лекарства против болките. Едни се оправяха, други умираха, без лекарят предварително да е наясно кой ще оздравее и на кого коремът ще се подуе и ще умре. Защо обаче един оздравяваше, а друг умираше — за това никой не питаше и не биваше да пита.

Скоро забелязах, че поради прекаленото ми любопитство почнаха да ме гледат накриво, а постъпилите след мен ме изпреварваха и си позволяваха да ме наставляват. Тогава съблякох бялата си мантия, измих се и излязох от Дома на живота. Имах две сребърни гривни, които тежаха общо четири дебена.

5