Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Да, друг беше светът през нашето детство, сиромахът беше доволен, масло и лой не липсваха дори в глинените хижи. Но чрез мен, Синухе, старите времена ще се върнат, Египет ще стане плодороден и ще се замогне, корабите ми ще плават до Пунт, ще възобновя работата в каменоломните и в запуснатите рудници, за да разширя храмовете и във фараонските съкровищници да натрупам злато, сребро и мед. Подир десет години, Синухе, не ще можеш да познаеш Египет, защото след извършеното от мен през тези години вече няма да има просяци и недъгави. Немощните трябва да се отстранят от пътя на жизнеспособните, ще прочистя Египет от слабата и болнава кръв, както ще го прочистя от неправдата и разбойничеството, та египтяните пак да станат силен народ, синовете ми да го поведат на война и да завладеят цялата земя.

Думите му не само че не ме въодушевиха, ами накараха стомаха ми да се обърне и сърцето ми да изтръпне. Затуй не му се усмихнах и останах ням пред него. Това го раздразни, той сбърчи чело, както някога заплющя със златния камшик по крака си и каза:

— Продължаваш да си кисел, Синухе. Приличаш ми на безплоден трънлив храст и не проумявам защо толкоз се надявах срещата ни да ме зарадва. Именно теб повиках най-напред, преди още да съм прегърнал синовете си и съпругата си Бакетамон. Войната и властта ме направиха самотен и в Сирия нямах с кого да споделям радостта и скръбта си. Когато разговарях с някого, винаги трябваше да меря думите си според онова, което исках от него. А от теб, Синухе, не искам нищо друго освен дружелюбие. Изглежда обаче, че дружелюбието ти е угаснало и вече не се радваш да ме видиш.

Поклоних му се дълбоко, самотното ми сърце ме теглеше към него и аз казах:

— Хоремхеб, сред приятелите от нашите млади години ти си единственият останал жив след всичко, което се случи. Затуй винаги ще те обичам. Сега властта е твоя, скоро на главата си ще сложиш короните на двете царства и никой не ще може да попречи на твоето възцаряване. Ето защо, Хоремхеб, аз те моля да върнеш Атон. Върни го заради нашия приятел Ехнатон. Върни го заради ужасните ни престъпления, та всички народи да заживеят като братя, да няма разлика между хората и никога вече да не се стига до война.

При тези мои думи Хоремхеб съжалително поклати глава и каза:

— Продължаваш да си безразсъден, Синухе. Нима не разбираш, че Ехнатон хвърли камък във водата и тя се разплиска, но аз ще успокоя водната повърхност, все едно че него никога не го е имало? Нима не разбираш, че през сетната нощ на великия фараон моят сокол ме доведе в златния палат, за да може страната да просъществува след неговата смърт, понеже боговете не желаят Египет да се затрие? Ще върна всичко постарому, защото човек никога не е доволен от настоящето, за него хубаво е единствено миналото и бъдното. Аз ще обединя миналото с бъдното. Ще изцедя богаташите, които са подпухнали от охолство, ще изцедя също оялите се богове, та в царството ми да няма прекалено богати, нито пък прекалено бедни и никой, било то човек или бог, да не съперничи на властта ми. Излишно е обаче да ти го казвам, защото така или иначе няма да разбереш намеренията ми. Твоите мисли са мисли на мекушав и безпомощен човек, а мекушавите и безпомощните нямат право да живеят на земята. Създадени са да бъдат тъпкани и е редно да бъдат тъпкани. По същия начин силните народи тъпчат слабите, а големите отнемат хапката от устата на малките. Така е било и така ще бъде винаги.

Разделихме се с Хоремхеб, без вече да бъдем някогашните приятели. След като си тръгнах, той отишъл при синовете си, вдигнал ги със силните си ръце и радостно ги подхвърлял високо във въздуха. Сетне влязъл в покоите на принцеса Бакетамон и й казал:

— Моя царствена съпруго, през всичките изминали години ти огряваше душата ми като месечина и копнежът ми растеше. Но ето че привърших работата си и редом с мен ти скоро ще станеш велика царска съпруга, право за което ти дава твоята свещена кръв. За теб, Бакетамон, се проля много кръв, градове горяха и вопли се вдигаха до небесата навред, откъдето минаваше моята войска. Нима с това не съм заслужил наградата си?

Бакетамон мило се усмихнала, докоснала свенливо рамото му и рекла:

— Наградата ти безспорно е заслужена, съпруже мой Хоремхеб, велики египетски пълководецо. Затуй в градината накарах да построят къща, нямаща равна на себе си, за да мога да те посрещна, както си заслужил. Сама съм събирала един по един камъните за стените й, докато те чаках, обзета от копнеж. Нека идем там, за да получиш наградата си в обятията ми и да ти доставя наслада.

Хоремхеб изпаднал във възторг от думите й, тя плахо го хванала за ръка и го повела към градината. Придворните обаче се разбягали, изпокрили се и ужасени притаили дъх в очакване какво ще се случи. Робите и конярите също се разбягали и златният палат съвсем опустял. Така Бакетамон завела Хоремхеб в градинската си къща, ала щом той нетърпеливо понечил да я вземе в прегръдките си, Бакетамон нежно го отстранила и рекла: