Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Азиру изрева от радост и каза:

— Жив да си, Синухе! Макар да си египтянин и всяко зло да тръгва от Египет, от днес нататък ти си мой брат и приятел. Името ти ще се благославя навред в страната на аморитите, а когато ми гостуваш, ще седиш до дясната ми страна, по-близо от моите сановници и останалите гости, пък ако ще и царе да са. Кълна ти се!

След тези думи се засмя и златните му зъби лъснаха. Погледна към Кефтиу, която беше забравила плача си, стана сериозен и очите му загоряха като въглени. Той сграбчи девойката така, че любениците подскочиха, и я метна в паланкина си, сякаш беше лека като перо. Отиде си, отвеждайки Кефтиу, и след туй три дни не се чу и не се видя нито при мен, нито някъде другаде в Симира — три дни и три нощи не излезе от квартирата си. Двамата с Каптах ликувахме, че се бяхме отървали от тази особнячка. Каптах все пак не пропусна да ме упрекне, че не съм поискал подаръци за нея. Щял съм да получа каквото пожелая. Аз обаче му отговорих:

— Подарих момичето на Азиру и така спечелих неговото приятелство. Никой не знае какво ще се случи утре. Страната на аморитите е малка и незначителна и в нея развъждат само магарета и овце, ала приятелството с царя й може да се окаже по-ценно от злато.

Каптах недоверчиво поклати глава, но намаза скарабея със смирна и му поднесе пресен говежди тор в знак на благодарност, че се бяхме избавили от Кефтиу.

Преди да отпътува за родината си, Азиру намина още веднъж при мен, поклони ми се до земята и рече:

— Не ти нося подаръци, Синухе, защото си ми дал нещо, за което няма достойна отплата. Девойката излезе по-прелестна, отколкото предполагах. Очите й са като бездънни кладенци и никога няма да й се наситя, макар че ме изцеди, както се изцежда лимон. Честно казано, страната ми не е особено богата и със злато се сдобивам единствено чрез данъци, с които облагам преминаващите през нея търговци, или чрез войни със съседите ми. Но тогава египтяните веднага ме налитат като оси и често ми отнемат повече от придобитото. Ето защо не мога да ти предложа такова възнаграждение, каквото заслужаваш. Изпитвам озлобление към Египет, дето задуши някогашната ни свобода, та сега вече не мога да водя спокойно войни и да ограбвам търговците, както са правели моите предшественици. Но ти обещавам, че когато и да дойдеш и за каквото и да ме помолиш, ще го получиш, стига да не си поискаш обратно тази жена и да не ме молиш за коне, защото конете ми са малко и ми трябват за бойните колесници. Иначе каквото пожелаеш, ще ти го дам, ако е по силите ми. Ако ли пък някой те докачи, достатъчно е само да ми известиш и моите хора ще го пречукат, където и да се намира. На малцина е известно, че имам мои хора тук, в Симира, както и в други сирийски градове, но се надявам да го запазиш в тайна. Казвам ти го само за да знаеш, че щом пожелаеш, ще накарам да убият всекиго, без някой да разбере и без твоето име да се замесва в тази работа. Толкова големи са приятелските ми чувства към теб.

Заявявайки това, той по сирийски обичай ме прегърна и потвърди уважението и възхищението си, като свали златната огърлица от врата си и ми я окачи. Явно правеше голяма жертва, понеже го стори с дълбока въздишка. Затуй аз свалих своята златна огърлица, подарена ми от най-богатия симирски корабопритежател, загдето бях спасил живота на жена му при тежко раждане, и я окачих на врата му. Той не загуби от размяната, остана много доволен и така ние се разделихме.

3

След като се избавих от Кефтиу, сърцето ми се чувствуваше волно като птица, очите ми жадуваха да видят нови неща, духът ми стана неспокоен и в Симира вече не ме свърташе. Отново се запролети, в пристанището корабите се стягаха за далечно плаване, а когато земята се раззелени, жреците излязоха извън града да извадят своя бог Тамуз, когото миналата есен бяха погребали с горестни вопли и разранявайки телата си до кръв.

Неспокойният ми дух ме накара да тръгна заедно с тълпата от хора, последвали жреците. Земята бе потънала в тучна зеленина, дърветата се разлистваха, гълъбите гукаха, в блатата крякаха жаби. Жреците отместиха камъка от гроба, извадиха божеството и с ликуващи викове оповестиха, че то е възкръснало и отново живее. Тълпата също нададе радостни възгласи, почна да крещи и буйствува, кършеше клонки от дърветата, пиеше бира и вино по сергиите, които търговците набързо бяха издигнали около гроба. Жените теглеха количка с голям дървен фалос и пищяха неистово, а когато се стъмни, захвърлиха дрехите си и се разлудуваха по ливадите. Вече не личеше коя е омъжена, коя не — мъжете грабваха първата, която им попадне, и скоро планинските склонове гъмжаха от двойки. По това те също се отличаваха от египтяните. Като ги наблюдавах, ме обзе завист и си помислих, че вероятно още при раждането си съм бил стар, както и Черната земя беше по-стара от всички други земи, чиито народи бяха млади и почитаха боговете си посвоему.