Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Знаеш ли, Синухе, след последната ни среща аз много се промених. Когато живее в близост до този фараон, човек волю-неволю се променя. Безпокоя се, загдето толкоз много мисли и говори за своя бог, който не приличал на останалите богове. В Тива често имах чувството, че в главата ми пъплят мравки. Нощем не можех да заспя, ако не пиех вино и не се любех с жени, та да ми се проясни мозъкът. Толкова странен е неговият бог. Макар и вездесъщ, той имал образ. На вид бил кръгъл и с ръцете си благославял всичко живо, така че за него нямало разлика между роба и високопоставения. Кажи ми, Синухе, това приказки на нормален човек ли са? Питам се дали като дете не е бил ухапан от болна маймуна. Само един луд може да си въобразява, че хабирите ще бъдат прогонени, без да се пролива кръв. Като чуеш техния рев в боя, ще разбереш, че съм прав. Аз ще поема върху себе си греха пред неговия бог и ще ги премажа под колелата на моите колесници. А пък ръцете на фараона нека останат чисти, щом така е решил.

Той пак отпи от виното и рече:

— Моят бог е Хор, ала нямам нищо против Амон. В Тива научих многобройни цветисти ругатни с неговото име, които насърчават войниците. Същевременно обаче разбирам, че Амон е станал прекалено могъщ и по тази причина новият бог се бори с него, за да укрепи властта на фараона. Това ми го каза лично великата царска майка, потвърди го и жрецът Ейе, който сега държи закривения скиптър отдясно на царя. С помощта на Атон те възнамеряват да свалят Амон или поне да ограничат влиянието му, защото не върви неговите жреци да превишават царя и да управляват Египет. Това свидетелствува за държавническа мъдрост и е правилно. Като воин, аз напълно разбирам необходимостта от новия бог и нямаше да имам нищо против него, ако фараонът се задоволяваше да му строи храмове и да плаща на жреците му. Но фараонът прекомерно много мисли и приказва за него. Няма случай, при който рано или късно да не заговори за своя бог. С това той прави заобикалящите го още по-луди от самия себе си. Казва, че живеел от истината, ала истината е като остър нож в ръцете на дете. Още по-опасна е тя в ръцете на един луд. Ножът трябва да се държи в кания и да се използува само когато потрябва. Същото важи за истината, която за никого не крие толкова голяма опасност, както за владетеля и повелителя. Отпивайки от виното, той продължи:

— Благодарен съм на сокола ми, че се махнах от Тива. Заради новия бог градът е заприличал на разбунено змийско гнездо, а аз не искам да се бъркам в разпри между боговете. Жреците на Амон вече разпространяват безсрамни истории около произхода на фараона и насъскват народа срещу неговия бог. Бракът му също предизвика раздразнение. Принцесата от Митани, оная, дето си играеше с кукли, внезапно почина и той издигна за велика царска съпруга едно момиче на име Нефертити, дъщеря на жреца Ейе. Нефертити е хубава, облича се с вкус, но е много своенравна и по нищо не отстъпва на баща си.

— От какво е починала принцесата от Митани? — запитах аз. Спомних си как това дете боязливо оглеждаше Тива с големите си очи, когато — облечено и окичено като идол — го носеха по алеята на овните към храма.

— Лекарите твърдят, че климатът в Египет не й бил понесъл — отвърна Хоремхеб и се изсмя. — Безподобна лъжа. Всеки знае, че в никоя друга страна климатът не е така здравословен, както в Египет. На теб обаче ти е известно, че детската смъртност в харема на фараона е голяма. По-голяма, отколкото в бедняшкия квартал на Тива, макар да звучи невероятно. По-добре е да не споменавам имена, но ако имах достатъчно смелост, бих насочил колесницата си към дома на жреца Ейе.

Говореше небрежно, пошляпваше със златния камшик по крака си и надигаше чашата с вино, но иначе беше възмъжал, духът му беше станал неспокоен и вече не приличаше на оня наперен младеж.

— Ако искаш да се запознаеш с бога на фараона — рече той, — ела утре на освещаването на храма, който набързо му построиха върху едно скалисто възвишение в града. За церемонията ще известя на фараона, но за загиналите и за пролятата вече кръв няма нужда да узнава. Нека си се радва в палата със своя бог. Можеш да преспиш в някоя от шатрите, ако намериш свободно място. Моето достойнство ми налага да нощувам в този княжески дом, пълен с проклети гадини. Но и те, както гладът, жаждата, раните и пламналите села, спадат към войната, така че не се оплаквам.

Прекарах нощта в една шатра. Чувствувах се добре, защото по пътя от брега до Ерусалим се бях сближил с един интендантски офицер. Щом му казах, че ще придружавам войската като лекар, той всячески ми угаждаше — кой войник не би желал да е в добри отношения с лекаря? През цялата вечер той въздишаше и се оплакваше: